Краят на училището

Десета глава ("Краят на училището...") е едно безкрайно "не бива"

- Джин, какво правиш тук? - след първоначалното си изумление Йеджин най-накрая съумя да зададе основния въпрос в създалата се ситуация. Още стоеше замръзна на чина и се мъчеше да обясни на мозъка си какво виждат очите й. 
- Това е чантата ти, нали? - без да й отговаря се протегна и прибра раницата й от близкия чин. Въпросът му бе ненужен. И двамата знаеха, че няма никой друг в стаята и че съответно няма как чантата да е нечия друга, както и че в момента Джин преднамерено избягва въпроса й. - Хайде! - той неочаквано хвана дясната й ръка, която все още стоеше на чина, с едно движение я издърпа да се изправи, след което я повлече след себе си. Йеджин веднага усети как болката от натъртването в следствие стискането на същата тази ръка от Юнги по-рано тази сутрин се връща с пълна сила. Едва се удържа да не изпищи от болка.
- Джин! - през стиснати зъби изрече тя, опитвайки всячески да поддържа гласа си в нормалните децибели. Толкова се бе фокусирала върху това да предотврати напиращите писъци, че докато се усети вече бяха излезли от класната стаята и тя притичваше, теглена от него по сумрачния училищен коридор, в който буквално светеха само две лампи. - Спри, моля те! - почти проплака от болка. - Аз... аз не мога да...
- Не можеш какво? - спря рязко, извръщайки се към нея. По необяснима  причина звучеше доста ядосан и Йеджин имаше чудесен изглед към гневното му лице, тъй като, по щастливо или не, стечение на обстоятелствата бяха спрели точно под една от светещите лампи в коридора. - Не можеш да си тръгнеш, защото някакъв неблагодарник ти е обещал, че ще те изпрати до вас? - тя го гледаше неразбиращо, притеснена повече от начина, по който той бе стиснал болната й ръка, отколкото от това, което той предполагаше. - Нима не разбираш? Юнги няма да се върне за теб. Няма да го направи. - с всяко следващо изречение той повишаваше тон все повече. - Съжалявам, че ще трябва да го научиш така, но той е такъв. Не се интересува от хора, а от планове. Има план да направи нещо - следва плана, независимо какво се случва с хората около него. Важни са само тези, които са с него, останалите стига да не му пречат всичко е ок. И ако още не си го разбрала, тази вечер ти не си в неговия план. Затова няма да се върне за теб. Не го чакай. - почти изкрещя последното. Йеджин примигваше объркано насреща му, неспособна да отговори по какъвто и да било начин. Всички тези думи изненадващо дори за самата нея я караха да се чувства засрамена, почти обидена, че изобщо е имала някакви надежди Юнги да изпълни обещанието си. Бе толкова изумена от това си откритие, че за няколко секунди дори забрави за болната си ръка. Чувстваше се така все едно не той бе виновен, задето я е подвел, а тя задето му е повярвала. Защо наистина бе решила дори за секунда, че той може да бъде отговорен и изпълнителен? Джин забеляза промяната в изражението й, осъзнавайки какво е сторил току що с думите си. - Виж... - започна несигурно той вече с далеч по-спокоен глас. - Не е нещо, за което да се обвиняваш. Юнги си и такъв. Не е в природата му да се вълнува толкова от човешките емоции и чувства, освен ако те не са пряко свързани с плана, който си е поставил. - той се замисли. - Преди няколко години ми се струваше, че нещата са се променили, но след това, миналата година тя... - Джин замлъкна насред изречението, осъзнавайки че е казал прекалено много. 
- Заради Хера ли е? - прозря какво е опитал да скрие от нея. 
- Да. И затова се надявам да разбереш защо така излезе от стаята с нея. Двамата имат доста неизяснени неща по между си. - опита да обясни, без да дава прекалено подробна информация. - Не е заради теб, просто...
- Добре. - прекъсна го с уморен глас тя. Наистина всичко това вече й идваше в повече. Бе започнала фиктивна връзка с Юнги едва от четири дни и през нито един от тях не се бе чувствала спокойна дори за секунда. Вечно обмисляше какво предстои, как да реагира, какво да направи. Беше изморена от всичко това. Искаше просто всичко да приключи тук и сега. - Изпрати ме до нас. - отрони накрая, без да поглежда към него. Остра болка прониза ръката й и едва тогава осъзна, че тази на Джин се бе обвива по-плътно около нейната.  Дори не се бе усетила, че изглежда бяха стояли хванати така през цялото време. - Ъх... - изстена тя, неспособна повече да крие колко болка всъщност й причиняваше натиска му върху дланта й. 
- О! Ръката ти. - осети се Джин и веднага я пусна. - Дясната ръка. Вярно. Днес каза, че си я наранила. - осъзна какво бе направил. - Аз... извинявай. Не се усетих. Бях толкова ядосан, че Юнги те заряза така, а ти като пълна глупачка седиш и го чакаш, че... - бе казал прекалено много. И ако бе останало някакво съмнение относно това, то посърналото лице на Йеджин бе достатъчно красноречиво да го потвърди. Отново се чувстваше така все едно цялата вина за станалото е нейна. Да, може би ако не бе решила да се прави на силна пред всички онзи ден, когато Юнги тръбеше през високоговорителя, сега нещата щяха да са други. - Нямах това предвид. - побърза да каже. - Не си пълна глупачка. - той понечи да докосне раменете й успокоително, но се спря насред движението. Нещо вътрешно му казваше, че не бива. - Съжалявам. - изрече отчаяно накрая, сваляйки ръцете си безпомощно до тялото. 
- Няма проблем. - въздъхна Йеджин. Не смяташе за нужно да поставя Джин в същото положение, в което беше тя в момента - да се чувства виновно за неща, за които реално няма никаква вина. - В крайна сметка си прав. - усмихна му се с доза самосъжаление.
- Не, не съм. - рече категорично. - Йеджин, ти си всичко друго само не и глупачка. - сериозно допълни той, докато дори за секунда не откъсваше погледа си от нея, изричайки го. - Просто, когато си Юнги... - той стисна устни, за не каже следващото, което напираше. 
- Приличам на такава. - реши да изкаже това, което той премълча. - Знам. - кимна разбиращо.
- Това, обаче не значи, че не харесва. - реши да я увери след известно мълчание. Явно опитваше да подреди мислете си преди отново да е казал нещо, което не трябва. - Той просто е малко особен.
- Да, особен кретен. - допълни почти под носа си Йеджин, но бе убедена, че Джин я е чул, макар реално нищо да не каза.
- Най-добре да тръгваме, преди да е станало късно. - смени напълно темата след поредната порция неловко мълчание. Реално имаше още поне час до точното време, в което се очакваше от Йеджин да си е вкъщи, след наказанието, което реално бе отложено.
- Да. - съгласи се на свой ред тя, пристъпвайки по-близо до него, така че да могат да ходят рамо до рамо. Ейджин извърна поглед към него, давайки знак, че вече е готова да тръгват, когато забеля начина, по който Джин бе вперил очите си в нея. Гледаше я така сякаш бе някакъв ценен експонат в известен музей. Попиваше я цялата сякаш не искаше да изпуска нищо от нея. Никой никога не я бе гледал по този начин и това я караше да се чувства доста неудобно. - Дж-дж-джин? - отрони несигурно. 
- Момент. - обърна тялото си към нея, пристъпвайки по-близо - действие, което я накара цялата да изтръпне. Но това не беше онзи тип изтръпване, който предизвикваше Юнги у нея, когато застанеше прекалено близо и тя не знаеше какво да очаква от него, а по-скоро бе от рода на предстои да се случи нещо невероятно и не знам как да реагирам. Усети как дъха й секва и й става все по-трудно да си поеме въздух. Джин вдигна ръка пред лицето й на толкова близко разстояние, че усети допира от върховете на пръстите му върху кожата си. Тя понечи да каже нещо, но точно тогава пръстите му се насочиха към очите й и тя побърза да ги затвори стреснато. Беше абсурдно, но за момент наистина бе решила, че той точно това цели с това си действие - очите й да са затворени. Защо ли? Вече очакваше какво ли не да се случи, когато всъщност единственото, което усети бе допира му върху кожата си този път в цялата си пълнота. Очите й се отвориха едва съвсем на време да види как той отмества ръката си от нея държейки показалеца си изпънат. - Мигла. - усмихна й се Джин накрая. За момент си отдъхна, но тогава усети как някаква слаба форма на разочарование да се разстила по тялото й. Нима бе очаквала нещо повече?  И ако да - какво? - Тръгваме? - извади я от мислите й след секунда, отмествайки поглед от нея. Вече нямаше и следа от предишния транс, в който бе допреди малко. Но, ако той беше изпадналия, тогава защо Йеджин бе тази, която се чувстваше замаяна, дъхът й бе на пресекулки и сърцето й не можеше да укроти ритъма си?