Краят на училището

Първа глава (Краят на училището)... е началото на проблеми

Когато най-добрият ти приятел е обсебен от нещо ти си обречен да носиш всички последици от него. Йеджин знаеше това много добре. Затова и се съгласи да придружи най-добрата си приятелка Дайонг при тази глупава шаманка. За огромно нейно съжаление приятелката й вярваше на какво ли не, като например това, че същата тази шаманка може да й каже как да спечели сърцето на момчето, в което бе влюбена от първи клас насам. Сякаш някаква съмнителна жена, живееща на край града в полу-порутена барака с висящи по дърветата парцаливи кукли би могла да знае това. Не че Йеджин отричаше силите отвъд или нещо подобно, просто не и се вярваше точно това да е предназначението им. Още повече, че досега Дайонг имаше предостатъчно шансове да признае чувствата си пред момчето - само дето вместо да каже нещо, винаги се панираше. Или това или щеше се забърка в някоя абсурдна ситуация. Последният път заради нея трябваше да се крие с нея зад автомата за йогурт понеже, без да иска при някакъв спор приятелката й извика на висок глас на всеослушание в столовата "Не харесвам Джимин!" - всички се обърнаха, тя се направи че нищо не е викнала и се скри зад автомата, след което придърпа и нея. По някакво странно стечение на обстоятелствата Йеджин винаги се оказваше замесена в подобни ситуации. Но какво можеше да направи? С Дайонг бяха най-добри приятелки още от деца - винаги заедно, в добро, лошо и както изглежда нелепи случки.

- Благодаря Ви, много, Висша Шаманке! - чу тънкото гласче на приятелката си от вътрешността на порутената къща. Изглежда, така наречения "сеанс" бе минал, и слава богу, защото краката на Йеджин вече я боляха, а за 45-те минути, в които стоеше тук не се престраши да седне на каквото и да било от обкръжението си - всичко изглеждаше прекалено съмнително, за да му се довери. - Наистина много ми помогнахте! - рече Дайонг появявайки се на вратата, която всъщност представляваше серия одеала и дебели парцали плат пуснати да висят свободно. - Хей! - помаха й Йеджин, тръгвайки нетърпеливо към нея, когато в рамката на подобието на вратата застана и съответната шаманка - опърпана жена със странни дрехи и бухнала прошарена коса, в която можеше да се закълне, че вижда висящи малки кокалчета.

- О, Йеджин-а! - усмихна се широко Дайонг, но тя винаги се усмихваше широко независимо от ситуацията. Беше симпатично момиче със сладки трапчинки, мили очи и къса кафяво-медена коса. - Това е най-добрата ми приятелка! - обясни на шаманката, не че бе нужно, но тя винаги бе дружелюбно настроена към хората. - Омо! - сети се изведнъж тя. - Чантата ми остана вътре. -  И преди дори Йеджин да е успяла да каже каквото и да било, бе оставена лице в лице със страната жена, чийто поглед в момента бе впит в нея и предизвикваше ледени тръпки по врата й. Тя опита да се усмихне любезно, но се получи по-скоро конфузно, предвид че жената не реагира по никакъв начин на жеста, а просто продължи да я изпива с очи от глава до пети. Не че имаше нещо специално за гледане - едно най-обикновено момиче: не особено високо, едва 162 см, с права черна средно дълга коса, която никога не стоеше по начина, по който й се искаше, кафяви очи и малки устни, които обичаше да хапе, когато е притеснена.