"Извинявай, че те обичам."

Глава 12

Мина седмица. Нямах смелост да се появя на училище. Как ще я погледна? По дяволите, такъв съм глупак. Какво да направя, за да ми прости? Не мога да мисля, а трябва да измисля нещо, с което да я спечеля отново, но този път наистина. Телефона ми звънна и видях, че е Майк.

-Здравей! Какво става братле? – попита ме той.

-Нищо интересно, седя и гледам тъпо тия шибани четири стени.

-Мелани я няма на училище, ако искаш се отбий. – каза той.

-Защо я няма? Да не и се случило нещо?

-Не, имала гости и нямало да идва днес. Спокойно. – каза той.

-Добре, след половин час съм там. Нуждая се от свеж въздух.

-ОК, чакам те.

Станах, оправих се за 5 минути и тръгнах. След не дълго време, вече бях на училище, но този път ми изглеждаше различно. Дали е защото Мелани я няма...

Трудно ми е без нея. Трябва да я спечеля отново. Ще я спечеля.

Гледна точка на Мелани:

Не съм го виждала от седмица. Липсва ми толкова, колкото и съм му ядосана. Но няма да го потърся, пък и ако имаше нещо повече от бас, той щеше да е този, който щеше да ме потърси през тази седмица. Днес ми е по-лесно, защото не съм сама вкъщи, имам гости. Но ще отида до училище за 4-тия час, тъй като имаме тест по философия и искам да го направя без да го отлагам за други дни. Пих кафе с леля, сбогувах се с малката ни принцеса(тя е малкото момиче на ляла) и излезнах. Исках първо да се разходя и така да отида на училище.

Отбих се до едно кафене и си купих кафе, за да се съвзема. Потеглих към училище. Когато пристигнах всички бяха в междучасие. Отбих се при Джесика и изпуших една цигара с нея.

-Как си? – попита тя.

-Справям се, ти как си?

-Добре съм, може би. Скъсахме. – каза тя.

-О, сериозно ли?! Няма да те разпитвам сега, после ще излезем и ще поговорим.

-Добре. Ти защо дойде? Смисъл как ще издържиш? – попита тя.

-Защо как ще издържа?

-Аа, нищо,просто мислех, че училището ти напомня на него. – каза тя.

-Така е, но както казах, справям се. Хайде, аз ще влизам в час, после ще се видим.

-Добре и по-спокойно. – каза тя.

Само кимнах и тръгнах към училище. Докато наближавах стаята, чух го. Чух неговия глас. Ето защо Джесика ми говореше така. Какво да направя? Не мога да се върна. Ще събера сили и ще вляза вътре.

-Здравейте приятели! – казах.

Той веднага се обърна и впери поглед в мен, но аз не го погледнах. Отидох при Бел и Линзи, те седяха на един чин в отсъствието ми, заради това седнах на чина пред тях, който беше точно до Майк и Хари.

-Как си? Не знаех, че ще идваш. – попита Бел.

-Дойдох заради теста, после ще си тръгна.

-Г-жа Оконър знае ли? – попита Линзи.

-Ще и кажа после, надявам се, че няма да има нищо против.

- Как е малката? – попита Бел.

-Добре е, постоянно ми сваля плюшените мечета и скача върху тях 2 минути, после ги оставя. И трябва пак да ги подреждам, тя пак ги разхвърля и така.

Госпожа Уесли влезе и всички си седнахме по местата. Тя ни раздаде тестовете и аз почнах да работя по въпросите. Свърших теста за 15 минути, наистина философията ми се отдаваше. Изкарах си книгата, която бях почнала да чета през тази една седмица и продължих там, от където съм спряла.

Докато четях усещах поглед върху себе си, знаех, че това е Хари, но се въздържах да не го погледна. Той стана, предаде си листа и попита дали може да излезне. Госпожата му позволи. Преди да затвори вратата, махна с ръка и ме повика.

-Щом той може, може ли и аз да излезна? – попитах госпожа Уесли.

-Да, разбира се, можеше още като си предаде листа.

-Недей. – каза ми Бел , шепнейки.

-Спокойно. – отвърнах и с усмивка.

Време беше да си излея гнева и да го забравя веднъж завинаги. Когато излезнах, той беше там. И чакаше. Просто стоеше и чакаше. Умът ми само ми пращаше сигнали: Ще успееш, ще успееш, ще успееш. Да, ще успея, ще го забравя, ще го изтръгна от сърцето си.