"Извинявай, че те обичам."

Глава 13

-Трябва да поговорим. - каза той.
-Аз ще говоря, а ти ще слушаш.
-Добре. - съгласи се той.
-Исках те още от първия път, когато те видях.. Още от тогава не можех да спра да мисля за теб. Накрая те получих и бях толкова щастлива, но ти провали и това. Изобщо нищо ли не значех, че да се хванеш на бас за мен? Ами, ако не бях разбрала, щеше ли да продължиш с игричката си? По дяволите, толкова те исках, че всяка нощ те сънувах. Даже в сънищата беше мой, но не и в реалността...
-Съжалявам. Дай ми още един шанс да поправя това. Баса не означава нищо за мен. - каза той.
-Не искам да разговаряш с мен по каквато и да е причина. Да, в училище ще сме заедно, но ще сме и много далеч един от друг. Остави ме намира.

Оставих го така и излезнах навън. Имах нужда от цигара и малко спокойствие. Размишлявах докато той не се появи отново.

-Махни се.
-Не сега ти ще ме изслушаш. - каза той. - Аз не съм момче за теб, знам. Точно заради това си ме чакала толкова време. Знаех, че ще те нараня. И че не те заслужавах. Подтиснах си симпатиите и се отдалечих, защото знаех, че ако съм близо до теб ще ми е трудно. Дори и да бягаш от мен, аз ще те настигна и ще ти покажа, че се променям. И тогава ще бъден моя. Само моя.

Аз изтръпнах и не можах да кажа нищо. Но той се приближаваше и аз не можех да го спра. Тялото не ми позволяваше, то беше срещу мен. Усетих устните му по моите. Толкова ми липсваше това. Но трябва да се противопоставя. Бутнах го. И измъквайки се, влязох в училище, за да го избегна. Отидох при Джесика.

-Какво ти има, пребледняла си? - попита ме тя.
-Още нещо, за което ще си говорим след училище.
- Вижте бледата Мелани хора, харесвате ли я така? - каза една кучка от класа на Джесика и се разсмя.

Приближих се до нея толкова близо, сякаш бях до Хари.

- Виж сега малка кучко. Преди да говориш, особенно за мен, си помисли два пъти преди да го кажеш. Като ме гледаш така бледа, мислиш ли, че няма да мога да ти разбия физиономията.

Без да се разбера, че крещя, усетих, че някой ме хваща и извежда навън. Пак Хари. Днес няма отърване от него.

-Какви ги вършиш, подяволите? - попита ме той.

- Тя си го заслужава.

- Но не и на училище. Недей да си навличаш проблеми. - каза Хари, усмихвайки се криво, - пък и трябва да поговорим за случилото се преди малко отвън.

-Няма за какво да си говорим, всичко свърши, по-скоро баса.

- Не ме интересува шибания бас, колко пъти да ти го повтарям. - каза той ядосано.

Нищо не му казах, просто го погледнах и се отдалечих. Отидох в класната стая и си седнах на мястото. Часът започна, но Хари го нямаше. Притесних се, защото беше ядосан и излезнах да проверя. Когато излезнах в коридора го видях. Беше на земята, а кокълчетата на ръката му бяха в кръв.

-Какво направи? Хари добре ли си?

- Да. - каза той, без да допълва.

-Защо го направи?

- Не знам, трябваше да си изкарам гнева някъде и го направих на стената. - каза толкова спокойно, сякаш разказва детска приказка..

Подлудява ме. Ще откача.