Hateful love

✨42✨

-Не, Таехьонг. Не сме. Не става толкова лесно.
- Добре. Няма значение. Ще отида до лекарсикя кабинет, за да разбера кога ще ми е прегледа и да разбера коя е моята стая.-отдръпна се Тае.
-Няма ли да останеш с мен? Тук? В тази стая?-погледна го леко тъжно. -Искам те тук. Искам... Искам те до себе си...
-Куки аз съм болен. Не трябва да съм тук и да те товаря със себе си. Пък и това е твоята стая.
-Не си болен от нещо заразно и не ме товариш с нищо. На мен ми няма нищо. Аз съм си добре от много време насам... А и, някой трябва да те следи дали си добре, нали?
-А-ами да...-замисли се Таехьонг.
-Ще останеш при мен, нали?-Куки направи кучешка муцунка и го погледна така. Знаеше, че в момента действа егоистично, но въпреки това, той искаше да стане на неговата.
-Не мисля, че това е най-разумното решение сега, Джънгкук-погледна встрани Таехьонг. Куки се изнерви и отиде до него.
-А кое е най-разумното решение?! Да се гърчиш в друга стая и да умираш и да няма никой до теб?! Това ли е правилно решение?!-разкрещя се малкия.
-В момента най-доброто решение е да забравиш, че съществувам, Кук. Ще е по-добре за теб.
-Това ли е решението ти?! Да избягаш?! Да ме забравиш отново?! Добре-Джънгкук кимна, а от очите му отново започнаха да капят сълзи. -Забрави ме... Продължи напред... А-аз... Все ще се оправя... Да... Ще се оправя... Няма да те забравя, но ще се оправя...-Куки се опита да си изтрие сълзите, но на тяхно място се появиха нови.
-Кук аз няма как да се оправя! Разбираш това, нали?! Правя всичко това, защото не искам да страдаш! Няма да оживея, даваш ли си сметка?! Не искам да те боли, малкия! Не искам....-отново проплака Тае.
-Ще се оправиш! Аз съм ти обещал, че всичко ще е наред! Знаеш, че си спазвам обещанията.
-Това не знависи от теб! Това зависи от глупостта ми, а тя е твърде много....твърде много е....
-Таехьонг, моля те, не ме оставяй сега. Дори да не се оправиш аз пак няма да те оставя. Умолявам те, не ме оставяй и ти. -прегърна го. -Не и сега...
-Аз.....ох Куки....-отпусна се на рамото му-....добре. Ще остана тук. Ще остана, защото искам да прекарам и малкото ми оставащо време с теб.
-Не говори така, моля те. Остават ти още много години живот. Ще живеем и ще се подкрепяме. Ще...ще намеря начин да си намеря квартира и... И ще дойда тук пак. Ще те подритвам постоянно и няма да те оставя. Само не говори така.
-Няма да си търсиш нищо. Щом те изпишат отиваш у нас. Там ще живееш. И....и дори и след като умра искам да продължиш живота си там.
-Таехьонг...ти няма да умреш...-с всяка излязла дума от устата на Тае, Куки започваше да губи вяра. Самата мисъл, че Таехьонг не вярва го караше да се отказва от това, което най-много искаше и от което най-много имаше нужда, а това беше именно надеждата.
-Мисля, че бях достатъчно ясен....ще живееш у нас....всичко ще остане за те......АААААГРХХХ-изгкещя по-големия.
-ТАЕХЬОНГ!-викна Джънгкук и го дръпна в прегръдката си, като почна да го гали. -Какво ти има?
-Б-боли.....доктора....в-викни го....прегледа....-говореше несвързани неща Тае, но Куки отлично го разбра. Пусна го и се затича навън. Хвана доктора, който говореше с една сестра и рязко го задърпа към стаята. Щом влязоха Куки го погледна и се разкрещя.
-БОЛИ ГО! НАПРАВИ НЕЩО!-толкова беше притеснен, че беше забравил даже да ползва учтивата форма. Двамата с доктора вдигнаха гърчещия се Таехьонг и го положиха на леглото. Доктора повика още две сестри и заедно го откараха в операционната.
Куки бе притеснен. Бе притеснен, но вярваше в Таехьонг. Вярваше, че ще се бори за любовта им.