Стрелата на времето

ГЛАВА ВТОРА

II

- Как е в училище? Кой е най-добрият в класа?

- Алекс. - отвърна умерено Даниел и метна черната раница на лявото си рамо.

- Е! Ами ти?

- Аз съм втори. - опитваше се да отговаря максимално спокойно и лаконично, без да влага никакви емоции в думите си, макар и отговорът да не му се нравеше. Винаги беше втори.

- Не бива така. Трябва да си първи. Учи! Едно време майка ти, ако знаеш колко учеше. - продължаваше припряно възрастната жена, докато ръкомахаше отривисто.

- Знам, бабо. До довечера. Бързам.

Бе последното нещо, което й каза, позволи й да го целуне по бузата и излезе от къщата с меланхолично изражение. Не знаеше вече за кой пореден път минаваше през този разговор. Беше болна няколко години от алцхаймер и почти всеки ден го питаше едно и също нещо. На Даниел му беше омръзнало, но преглъщаше раздразнението си, защото знаеше, че можеше да бъде много по-зле. След време сигурно нямаше да помни кой е.

Живееше само с нея, защото родителите му бяха в Англия. Отдавна свикнал с тяхната липса, баба му бе единственият човек, на когото можеше да се довери изцяло и да сподели абсолютно всичко. Поне допреди да се разболее. Сега не можеше да си позволи да я притеснява и беше изключително благодарен, че миналата вечер е заспала по-рано, без дори да усети как той се бе промъкнал късно през нощта.

Даниел с нежелание си припомни точно тези мигове, които все още го разтърсваха, като че ли ги изживяваше отново.

Бе побягнал от мястото със задушаващ го панически страх. На няколко пъти се беше спънал и паднал и сега цялото му лице бе в драскотини, а лактите и коленете му: тъмно лилави. Когато бе успял най-накрая да успокои сърцето си, звънна на бърза помощ, след което се отправи към къщата си и се зарови в завивките на леглото си, сякаш за да се скрие и откъсне от грозната действителност.

Същата тази вечер сънува станалото. Отблъскващи картини бяха изпълнили сънищата му, подигравайки му се с ехидни, подлудяващи го усмивки, и момчето се въртя чак до сутринта. В изблик на гняв, заради неспособността му да спи спокойно, той бе забил ръката, с която опъваше лъка, в стената. След разтърсването от конвулсията, която получи, Даниел беше грабнал компаса със здравата си ръка и го бе метнал рязко през прозореца, влагайки целия си гняв в това единствено движение.