Стрелата на времето

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА + ЕПИЛОГ

XIII

Беше странно да наблюдава себе си отстрани. В онзи момент бе погълнат от бързо нарастващите в душата си гняв и болка. Наподобяваше чудовище, което не можеше да се контролира. Очите му излъчваха единствено угризения и бавно убиваща го скръб. Нищо не можеше да го спаси от тях.

Тъмнината в него постепенно се увеличаваше и опетняваше последните лъчи надежда у сърцето му.

– Какъв ли щях да бъда, ако всичко това не се бе случвало? – каза си тихо Даниел и се зачуди. – Щях ли да бъда по-щастлив?

Продължаваше да се взира в себе си с огромно съжаление и преглътна оформилата се буца в гърлото си. Искаше сам да се спаси от всичкото това страдание. Искаше никога да не бе срещал Алфри.

„ Защо се лъжеш, Даниел?", попита той мислено и се засмя неволно. „ Колкото и да те боли, ти мечтаеш за тази болка. Признай си. Има нещо в нея, което те привлича. Нещо романтично. Намираш красота в това да се погубиш сам. И знаеш, че измъкнеш ли се от това състояние, ще извлечеш неща, които инак никога не би разбрал."

– Знаеш, че всичко си струва, колкото и да падаш.

– Колко мъдро. Ал ли те научи да говориш така? – иззад него долетя дебел дрезгав глас.

Даниел подскочи от мястото си. Миг по-късно го погледна с цялата си злоба, която изпитваше към него.

– Знаеш ли, много хора биха платили състояния за теб, Даниел. Ти си първият, който задейства всички предмети. – говореше той съвсем спокойно и елегантно пристъпваше към него, с което листата хрупаха звучно под лачените му обувки с кървавочервени връзки. – Чудя се какво ще получа, ако аз съм този, който ще те отведе при тях.

Очите на Андреа лумнаха дяволито и подла усмивка пропълзя по лицето му, което на места бе кърваво и мръсно, досущ като това на момчето. Физиономията му се изкриви и на Даниел му се повдигна от нея. Не понасяше, дори да го гледа.

– Това ли те вълнува, Андреа? Парите? – отправи обвинителните си въпроси той и се опитваше да владее гласа си, който на моменти поддаваше от бушуващите емоции в него. Следващият въпрос го изкрещя, концентрирал гнева си в него. – Заради тях ли уби племенницата си!?

Андреа се засмя злостно.

– Дори не можеш да й кажеш името! – рече той и продължи да се смее лунатично. – Какво? Да не би да я обикна? – попита той подигравателно.