Стрелата на времето

ГЛАВА ОСМА

VIII

Даниел разтвори лениво клепачи и първото нещо, което видя, бе размазаната си лампа. Миг по-късно, все още неспособен да фокусира погледа си, грабна своя телефон. В първия момент му се стори, че е точно обяд, но когато цифрите най-накрая се изясниха, осъзна, че е с час по-късно.

„ Ще закъснея, отново!"

Той стана рязко от леглото, с което се отправи веднага към банята. Минути по-късно вече се обличаше и приготвяше раницата си за училище, като накрая слезе забързано на долния етаж.

Там го очакваха родителите му.

– Я, виж ти, кой най-накрая се събуди! – подхвана го майка му.

Момчето застина на мястото си и я гледаше с леко изненадания си, но въпреки това спокоен поглед.

– Казва се добро утро. – продължи баща му, който скръсти ръце.

– Добро да е. – измънка под носа си Даниел и се насочи към входната врата.

– Къде си мислиш, че отиваш? – попита строго бащата и синът се спря веднага.

– На училище, може би.

– Даниел, трябва да обсъдим преместването ви. Не можеш вечно да бягаш от нас. – обясни майката и пристъпи леко напред, докато го гледаше със сините си умоляващи го очи.

– Защо е нужно изобщо някой да се мести? – повиши несъзнателно тон момчето и се извърна рязко.

– Баба ти не е добре. Нуждае се от грижи. Както и ти. – отговори отново майка му.

– А защо вие не се преместите тук? Защо поне веднъж в живота си не останете при сина си за повече от седмица!?

– Даниел, много добре знаеш, че заради работата на баща ти-

– Стига. – отсече я безскрупулно той. – Слушал съм го вече.

– Искаме най-доброто за теб. – рече баща му, който застана до съпругата си.

Даниел преглътна буцата в гърлото си, завъртя очи и отвърна празно:

– Закъснявам.

***

– Дан! – извика някой зад него, докато вървеше към училище.

– Филип! – откликна жизнерадостно той, след което двете момчета се поздравиха. – Как мина в Италия?