Стрелата на времето

ГЛАВА СЕДМА

VII

– Какво искаш, Анджела?

Учебните часове бяха свършили и двамата стояха на двора на училището. Небето бе матово сиво, а цветовете наоколо бяха избледнели. Лицата на хората: твърди и непроницаеми като стомана, действията им: флегматични и без капчица енергия. Призрачната обстановка успя да сграбчи Даниел и Анджела и очите им издаваха тлеещия огън на тяхната младост, който бавно отстъпваше под умората и безнадеждността.

– Исках само да проверя как си... – гласът й бе слаб, готов да се пречупи.

– Добре съм. – отвърна й кратко той.

– Не, не си, Даниел. Виждам го! – тонът й стана по-висок. Като че ли го умоляваше да каже как всъщност се чувства.

На Даниел му омръзна да възпира мислите си. Изведнъж всички задръжки паднаха.

– Не мога да разбера от къде изникна внезапната ти загриженост. Години наред не ми обръщаше внимание, макар и да сме в един клас. О, извини ме, освен когато с приятелчетата ти ми се подигравахте. Не казвам, че ми пука, ни най-малко, просто наистина не те разбирам.

– Знам. Съжалявам за държанието ми. Чак сега осъзнавам колко ужасно съм се държала с другите и искам да се поправя. – рече тихо тя и сведе поглед.

– И идваш при мен, за да ти докажа, че всъщност си един прекрасен човек, който е направил една невинна грешка.

Тя повдигна глава рязко, с което се откриха изненаданите й насълзени очи.

– Това не е вярно! – отрече тя, докато брадичката й трепереше.

Даниел продължи да я гледа без никакъв интерес и без да реагира по какъвто и да било начин. Беше като скала, в която се разбиваха чувствата на момичето.

– Кого лъжеш, Анджела? Мен или себе си? Защо не отидеш да търсиш утеха при фалшивите си приятели, които те сипят с комплименти, но си мислят съвсем различни неща за теб?

– Ужасен си. – рече твърдо тя, макар и през сълзи.

– Не аз съм ужасен, а истината, която не искаш да приемеш.

Анджела не издържа и го удари силно в лицето, след което го подмина забързано. Той постоя за няколко секунди така, както го бе оставило момичето: с извърната глава и зачервена буза. Когато най-накрая реши да се размърда, той отново замръзна на място.