Стрелата на времето

ГЛАВА ТРЕТА

III

Беше се изолирал от света. Виждаше и усещаше единствено лъка и стрелите, които освобождаваше светкавично една след друга да се преследват в безкрайна гонитба. И нищо друго. Перата им раздираха безпощадно кожата му, подобно на остри животински нокти, и образуваха мрежа от криволичещи алени линии. Някои от тях успяваха да се откъснат от ръката и да се хвърлят своеволно към земята, опетнявайки я със смъртоносния си цвят на гибелта.

Но Даниел не обръщаше внимание на това.

Очите му следяха само острите железни върхове на тънките гладки стрели, които опъваше рязко назад, и след това ги пускаше на свобода, без да се прицелва.

Всяко едно от движенията му бе добре заучено, дори не се стараеше, а правеше всичко машинално и инстинктивно. Но се долавяше дълбоко раздиращо го чувство. Като че ли със всеки изстрел, влагаше по един зноен необуздан пламък, откъснал се от лумналата му душа, която оставяше след себе си единствено пепелна пустош.

„ Нищо не... разбирам."

В очите му заблестяха сълзи, които бързо се изпариха под напиращия огън зад тях. Гърдите го боляха, наред с цялото му тяло. Беше пропуснал училище и стреляше цял ден в гората. Знаеше, че всички щяха да го сочат заради смъртта ѝ, която за негово съжаление се разчу навсякъде. Мразеше да привлича излишно внимание, камо ли за нещо толкова трагично и травмиращо. Нещо, на което бе свидетел. И бе спомогнал за неговото осъществяване.

„ Тя беше с прекалено крехка психика, заради тежкия си живот."

Беше си казал той в същата нощ, която прекара в безсъние и терзания.

„ И все пак... и все пак имам вина!"

Той хвърли рязко лъка и падна на земята от изтощение. Както физическо, така и психическо. Зарови пръсти в гъстите си тъмни кичури и започна да ги опъва. Лицето му бе скрито от ръцете, но зад тях, потънало в сянката им, то се гърчеше и извиваше от жестоки угризения, слабост и най-вече страх.

Внезапно долови пращене на листа и Даниел извърна бързо глава надясно. До него, в стари незакърпени мръсни дрехи, стоеше нисък стар човек с опасно светли сини очи, които вледениха тялото на момчето.

Поне за момент.

– Ти! – изрева яростно Даниел и преди да се усети, бе притиснал човека към едно от дърветата, вкопчил грубо пръсти в крехките му рамене. – Точно ти ми трябваше! – в този момент сякаш не бе на себе си. Никога не бе изпитвал по-силен гняв и омраза към някого и острите му зъби скърцаха яростно.