The life after death (спряна)

-1-

Дъждовен ден. Небето беше мрачно. Черните облаци се простираха на небосвода. Водните капки мокреха сухата почва, съпроводствани от сълзи, падащи от многото тъжни очи, които за последен път виждаха крехкото и бледо тяло, положено в кафяв масивен ковчег. Днес беше погребението на добрата душа, носеща името Парк Джимин. Лицето му беше отпуснато и спокойно, а няколко руси кичура се бяха настанили на челото му. Всички скърбяха, заради загубата, но едно момче се отличаваше. То стоеше с безизразна гримаса, очите му бяха кърваво алени от плач, а под тях бяха настанени тъмни кръгове от безсъние. Сълза проблясна върху бузата му, търкулвайки се и падайки върху горнището му. Казваше се Ким Техьонг. Беше съсипан. Любовта му си беше отишла заедно с половината от сърцето му, оставяйки празнина след себе си.

Погребението мина. Хората си отидоха. Техьонг остана. Съкрушеното момче продължи да плаче над надгробната плоча, на която пишеше

'Park Jimin

13.10.1995 - 25.07.2017'.

Стъмни се, но това не го накара да си тръгне. Небето беше тъмносиньо. Малки ярки звездици си бяха намерили точното място, с което да накарат картинката да изглежда невероятно зашеметяваща, карайки те да загубиш ума и дума, щом погледнеш нагоре. Този природен пейзаж беше невероятен, но брюнетът не можеше да го забележи. Плака с глас. Крещеше. Искаше да е седем метра под земята заедно с любимия си. Заравяше пръсти в косата си, издърпвайки я, с надеждата да се събуди от ужасния кошмар, в който бе попаднал, но не се получаваше. Обвиняваше се. Чувството на вина и безнадежност се бе загнездило в гърдите му. Не можа да помогне на Джимин. Уви не успя. Ако само знаеше за проблема му преди да стане късно, щяха сега да са заедно и да се радват на прекароното време в смях и усмивки. За жалост реалността не е това, което желаеха. Chim имаше проблем, за който никой не знаеше. В случаите, в които някой се усъмнеше в него, Джимин замазваше положението. Страдаше от болестно състояние, наречено анорексия. На пръв поглед не е нищо особено, но всъщност то изтисква и капката живот, останала в тялото на човека, побърквайки го, за да стигне до идеала за перфектността в представите му. Чим прикриваше клощавото си тяло с широки дрехи, мислейки си, че все още има над какво да работи. Вече беше толкова далеч от нормалните килограми. Хранеше се с два залъка хляб. Някои от нужните витамини си набавяше с лекарства. Тае се разкъсваше от страдание, затова че не знаеше. Искаше да върне времето назад и да обърне внимание на това. Толкова искаше, но не можеше. Единственото, което му остана е болката в счупеното сърце, погребано заедно с обекта на чувствата му.

______________________________
Hiii!!!
Здравейте .... надявам се да ви хареса тази боза.... кажете, ако имате критики ...
Сори ако има грешки...
Byee~