This is not you

девета глава

Направи последните крачки и стигна до входната врата. Отключи и влезе в задушната си къща. Тук маската падна - вече нямаше да здържа плача си. Блъсна вратата и се свлече на земята до нея. Сълзите му падаха и при всяка една паднала осъзнаваше какво е загубил. Докато падаше и поредната сълза се чу чукане на вратата зад него.
-Кук... отвори вратата, моля те! - личеше си, че и тя беше плакала, а в този момент трябваше да бъде неговата упора
-,,Лиса, защо дойде? Не искам да смесвам прекрасния свят, който ми даваш с този - сълзи и сълзи... нищо повече" Не каза нищо. Само се чу плачене
-,,Ами сега какво да му кажа? Недей да плачеш защото майка ти почина и сега не знаеш на кой свят се намираш? Не ми звучи убедително!" О-обичам те! - каза каквото чувстваше и пророни една сълза.

В този момент се чу отключване на врата. Джънкук застана пред нея с най-безчувствения поглед и с зачервените си от плач очи, като погледна надолу и се отмести за да направи път за да влезе Лиса. Тя го обви с къце и сведе глава надолу. Джънкук зарови глава в рамото й и започна да рони сълзи.
-Поплачи си... няма да ти олеке, но ще се успокоиш малко!
-НЯМА ДА СЕ УСПОКОЯ! МАЙКА МИ Я НЯМА! ТИ СИ ИМАШ! ЛЕСНО ТИ Е ДА ДАВАШ СЪВЕТИ И ДА СЕ ПРАВИШ НА СИЛНА!- Отдели се от целувката и избяга по стълбите, влезе в стаята си и се заключи като прозължи да плаче, като този път беше и ядосан
-ОПИТАХ СЕ ДА ТИ ПОМОГНА! - каза това и излезе от къщата му, нахлюпи гуглата си и тръгна с нежки стъпки към нейната къща

      
                              ***
След два часа плачене, Джънкук заспа на леглото си, което беше цялото мокро от сълзите му. Беше събуден от звън на телефона си. На екрана се изписа ,,Татко", разтърка очите си и след две секунди размисъл дали да вдигне, най-накрая се усмели.
-Какво има!
-Съжелявам за днес...
-Не ми се извинявай! Ти не си ми бил никога баща... да, и никога не си се държал така, но поне можеше днес да не се държиш така!-изкрещя и беше на път да затвори когато...
-Чакай! Искам да се срещнем и да потоворим по мъжки. Моля те!-Джънкук се учуди от това държание и помисли, че иска да му помогне, а той се нуждаеше от помощ. Особено сега когато лека, полека загуби всичко
-Къде?-Попита бързо. Оточниха мястото на срещата и се разбраха да се чакат там. Джънкук не знаеше какво е това място. Никога не беше ходил там, но предстои да разбере...

                               ***
Джънкук чакаше пред входа. Още оттам се чуваше силната музика. Клатушкаше се, като отвреме-навреме поглеждаше часовника си. Изведъж вратата на заведениено се отвори и от вътре излезе баща му.
-Защо не влизаш? Хайде, идвай!-ваправи знак с ръката си да влиза. Джънкук плахо пристъпи към тъмното и шумно място. След като си проправиха път през тълпата от пияни хора, които се наливаха стигнаха до бармана.
-Две моля от най-силното!
-Не сме дошли да пием! Давай по същество. Какво има?
-Виж сега: Осемнадесет години те гледах... да, не се държах по най-добрия начин, но те храних, приютих те и... трябва да ми се отплатиш някак все пак!
-Какво! Сега и пари ли ми искаш!-съжали за дето е дошъл тук и тръгна да става, но ,,баща" му го стисна за ръката и прошепна нещо на ухото му:
-Да кажем, че работата ще ти хареса. Ще можеш да биеш хората без да ходиш при директора!-след караницата с Лиса, Джънкук имаше нужда от това -Само да вземеш една пратка от един човек... засега.
-Каква пратка?
-Наркотици... Ще има и за теб! Спокойно!
-Аз не взимам наркотици, нито имам намерението да го правя!
-Както искаш! Но ще трябва да работиш бързо! Нямаш много време. Тик-так, времето тече... Приемаш ли? Работата ще ти хареса!
-...приемам!

Сори за бозата, но нямах време! Скоро ще кача нова, спокойно! За сега чао! Може да гласувате... дам, това е всичко!