Задръж живота ми

°•○●5●○•°

Отсъстващ учител + липса на заместник = свободен трети час.
Бих се зарадвала, но и в час, и извън, щях да правя все същото. Гледане в една точка и смяна на фокуса на очите ми, от косата ми върху стената срещу мен.
-Здравей! - Кой по дяволите прекъсва скучните ми мисли?! Нали всички се бяха изнесли в близкото кафене?!
-Здрасти... - обърнах поглед и кой да видя. Единствения човек, който все още не знае колко съм смотана и това, че не трябва да общува с мен. Райън.
-Изглеждаш разстроена?
- Не съм.
- Аз си помислих, че пак си се спънала.
Лицето му не бе подигравателно. Ами спокойно с лека нотка на съжаление.
- Моля?
-Вчера те видях да се спъваш "случайно" в крака на някакво момиче.
- Ооо, ето от къде си ми познат! Вчера само ти не ми се смееше.
-Нямаше за какво да ти се смея. Да видиш непознато момиче как пада не е много забавно.
-Е, според другите е. - Избягвах погледа му, но усетих как обръща лице и се взира в мен. Реших да отвърна на погледа му. - Ти май още не си разбрал? - Не му давам време да отговори. - Никой не говори с мен. Забранено им е. Лично онова момиче и гаджето й - Майкъл, са се погрижили да бъда аутсайдер. Който говори с мен - аутсайдер. Който ми помага - аутсайдер. Който ми се извини, когато ме бутне по коридора - аутсайдер. Разбираш ли?
Седеше и ме гледаше. Огледа и пространството около нас. Размишляваше? Дали щеше да каже нещо? Или просто щеше да си замълчи? И двата варианта не ми се струваха най-добрите.
-Ще ме разведеш ли наоколо? На популярните места около училището?
Кимам в отговор и се изправям от земята.

***

-Ето онова място там! Там искам да отида! - Райън ме дърпа през улицата. Така като гледам се е насочил към едно кафене. Кафенето, в което половината училище си прекарваше времето! Включително "брат ми" и злата му кучка!
- Ооо, не! Не мисля, че е добра идея...
- Но защо? Там е отбора ми.
- Отбор?
- Вчера бях на пробите за футболния отбор и ме приеха! Искам да се опозная с тях. Ти познаваш ли ги?
- Не бих казала... - освен, разбира се, брат ми, но решавам да пропусна този факт.
Райън започна да ме дърпа по-силно. Беше доста силен, така че не му се налагаше да влага толкова сила в бутането на 50 килограмова ученичка. И все пак го правеше. Не ме разбирайте погрешно. Той е много мил и е единствения човек, който има някакво бегло желание да общува с мен, но явно не си знае силата.
Влязохме в малкото заведение. Пълно е със смеещи се ученици, но явно ни забелязаха. Всички ни зяпнаха. Него. Мен. Ръката му - голяма, груба и момчешка, стиснала моята - близо два пъти по-малка, с белези по кокалчетата. И за разлика от мен, Райън изглежда доста по-самоуверен.
-Намери места за сядане, аз ще поръчам. Какво искаш?
-Дълго кафе с мляко и захар.
Кима в отговор, обръща се и тръгва към бара. Поглеждам наляво. Зяпат ме. Поглеждам надясно. Зяпат ме. Поглеждам напред. Майкъл върви срещу мен с намръщено лице и свита в юмрук ръка.