Задръж живота ми

°•○●4●○•°

Алармата звънна. Напипах часовника си на сляпо и я изключих. Отворих само едното си око. 7:48. Закъснявах!
-Майкъл!
Затичах се към стаята на брат си. Отворих вратата и... Него го нямаше! На разхвъляното му легло имаше бележка.
"Закъсняваш, загубенячко! Хахахаха"
Очаквах нещо такова. Беше нормално за него да ми прави номера. Живеех на 30 минути от училището. С оправянето става 40. Можех да ги съкратя с около 5.
Влязох бегом в банята, измих си зъбите, облякох се. Беше станало 7:55. Взех си раницата и веднага излязох от апартамента.
Тичах по улицата. Хората не ме гледаха странно. Повечето ме бяха виждали и друг път. Може би два. Или повече. Отново как закъснявам и препускам, като кон в галоп по пешеходните пътеки.
Пред училището съм. 8:09. Подобрила съм скоростта си! Стигнах третия етаж и влязох в кабинета по математика. Всички погледи се приковаха в мен.
-Извинете за закъснението.
Господина само кимна и аз седнах на мястото си. Сама на чин за двама. Тъкмо, когато се настаних вратата се отвори отново. Влезе високо момче, при това доста високо, с тъмно-кестенява коса. Познат ми е. Но от къде?
-Това ли е класа по математика? - Гласът му е непоколебим. Знаех, че е нов, но ако трябваше да съдя по гласа му, никога нямаше да разбера.
-Нов ученик, а? - Господина го изгледа. Преценяваше го. - Как се казваш, момче?
-Райън Уайт. Нов съм - погледът му обходи стаята.
-Много добре. Настани се.
Моля те, моля те, моля те, седни на празния чин! Моля те, не сядай до мен! Иии... Той седна до мен. Остави раницата си до чина и седна. Футболист е. Седна широкоразкрачен, свлякъл се по стола, с ръце, свити в юмруци върху краката му.
-Райън - той протегна ръка към мен. Аз го погледнах с възможно най-очудения поглед, който можех да издокарам. Не от приятно очудените, ами онзи поглед, с който поглеждаш майка си, докато тя ти говори за "лудите" неща, които е правила в гимназията. И все пак поех ръката му.
-Кристин.
-Хубаво име. - Ооо, да. Пресилена усмивка. По-фалшива не успя ли да направи? Както и да е. Не му благодарих. Просто не беше в мой плюс да говоря по време на час. - Може ли да видя програмата ти?
Отправих му въпросителен поглед. Досещам се какво иска да види. Но пък за какво му да иска да види, дали имаме общи часове? Точно с мен?
-О, просто да видя дали имаме общи часове. Ти си първия човек, с когото се запознавам.
Кимам и му подавам програмата.
-Супер! От цялата седмица ни съвпадат половината часове! - Усмихнах се насила. Мамка му! По лицето му се вижда реакцията на грамасата, която би трябвало да бъде усмивка, на лицето ми. - Ще може ли да ме разведеш из училището? Обедната почивка?
- Добре. Щом искаш. - Даже не го гледах в очите. Просто бях забила поглед, като най-голямата глупачка, в тетрадката си и рисувах нещо.
Видях го, че се опитва да надникне, но честно казано не ми пукаше.