Подмененият

Кой се нуждае от спасяване

Когато Розуел ме остави пред нас, се забавих на стъпалата и изчаках, докато светлините на стоповете му се скриха зад ъгъла. После седнах на бордюра и отпуснах глава на коленете си. Въздухът беше студен и аз просто си стоях там, дишах дълбоко и слушах дъжда.
Сърцето ми биеше много силно, а погледът, който Тейт ми хвърли накрая, ме разяждаше като дълбока, прясна рана в гърдите ми. След известно време се надигнах и се затътрих към къщи. Опитах се да закача суичъра си на закачалката. Той падна, но го оставих на земята, защото навеждането ми се стори прекалено голямо усилие. По стълбището към втория етаж ми се наложи да спра, за да си почина. Тъмнината ме караше да се чувствам самотен, но това ми беше познато и аз се строполих в леглото, без да отмятам завивките или да събувам обувките си. Не бях имал толкова лоши сънища от много време.
Сънувах, че бях сам, изоставен, а листата блъскаха по прозореца. Завесите плющяха от острия, сух вятър. Ставите ме боляха и дори полузаспал осъзнавах как бие сърцето ми — препуска, изостава, прекъсва. Бавно, бавно, бързо. Нищо.
Сънувах Килан Кори. Сънувах, че тълпата от Гентри разбива вратата на малкия му апартамент и го извлича на улицата. Образът беше неясен и размит, сякаш гледах сцената в мелницата от стария черно-бял „Франкенщайн“. Хората от града носеха факли в ръце. Сънувах очертанията на тялото му, висящо от дъба в края на „Хийт роуд“.
На сутринта станах късно, но въпреки това се чувствах уморен и изтощен.
Домъкнах се до банята и влязох под душа. След като стоях под водата петнайсет минути, без да се пресегна за сапуна и да си помръдна ръцете, се докопах до една кърпа, избърсах се, облякох се криво-ляво и слязох на долния етаж. В кухнята майка ми трополеше нещо с един меден таван на печката. От този звук изпитах огромно желание съзнанието ми да излезе извън черепа и тялото ми да остане просто празна, куха обвивка, докато аз се рея някъде свободно сред космическата тишина.
Наблюдавах я как отвори чекмеджето и се зарови да търси шпатула. Косата й беше красива и руса, няколко кичура бяха избягали от конската й опашка. Изражението на лицето й беше обичайното — спокойно, търпеливо. Напълно неразгадаемо.
— Закуси ли вече? — попита тя, като ме погледна през рамо. — Ще направя пържени картофи.
Поклатих глава и тя въздъхна.
— Добре, няма да те насилвам, но хапни нещо.
Взех една от кутиите със зърнени закуски и започнах да ям направо от нея, без да си сипвам в купа, да слагам мляко или нещо друго. Майка ми повдигна възмутено вежди, но не каза нищо.
Навън беше сиво и дъждовно, но в сегашното ми състояние дори и тази светлина ми се струваше неприлично ярка, както навлизаше свободно през прозорците, истинска светлинна бомба. Сухите есенни листа се въртяха и носеха из въздуха, искрящи от капките неспирен дъжд по тях.
Седях на масата и похапвах ядките на малки шепи. Исках да отпусна главата си или да попитам колко е часът, но не можех да измисля как да формулирам въпроса. Усещах костите в тялото си много крехки, сякаш всеки момент щяха да се изпочупят от само себе си.
— Къде е Ема? — попитах аз, взирайки се в отворената кутия пред себе си. Отвътре тя беше тъмна.
— Обясни ми нещо за някакъв лабораторен проект. Отиде в кампуса на колежа да се срещне с приятелка. Джанет, мисля.
— Джанис.
— Май така беше. — Мама се обърна и ме погледна. — Сигурен ли си, че си добре? Тази сутрин си много блед.
Кимнах отново и затворих капака на кутията от закуската. Когато отпуснех клепачи, все още чувах дрезгавия глас на китариста. Ти умираш. Ти умираш.
— Мамо — казах внезапно, напълно отчаян и изтощен. — Мислила ли си някога какво става с взетите деца?
Тя спря да бели картофите.
— Какво имаш предвид?
— Малките деца. Искам да кажа… след като ги подменят с… хора като мен, сигурно има някаква причина, нали? Не може просто да е това. Отвеждат ги някъде.
— Със сигурност не на някое хубаво и добро място.
Гласът й звучеше толкова спокойно, но и така решително, че не се въздържах и попитах:
— Казваш го, защото знаеш, че съм дошъл от някое наистина лошо място, така ли? Заради това, което съм?
— Не, знам го, защото се случи и на мен.
Седях на масата и се чувствах все по-отпаднал и глупав.
— Как така се е случило и на теб?
Очите на мама бяха странни, винаги широко отворени, прекалено ясни. Можеха да заблудят всекиго, караха хората да мислят, че тя няма тайни, а това далеч не беше така. Но този път погледна встрани, преди да отговори на въпроса ми, и знаех, че казва истината.
— Взеха и мен, това е всичко. Не е нещо особено вълнуващо или бляскаво. Някаква сензация. Просто така се случи. Това е.
— Но сега си тук — тук в Гентри, и имаш напълно нормален живот. А и, какво… Взеха те къде?
— Темата не е особено подходяща за разговор — каза тя рязко. — Знаеш, че не искам на масата да се говори за грозни и неприлични неща. Не желая да го споменаваш друг път.
После се зае с лука и започна да го реже на малки кубчета, мърморейки си тихичко нещо. Затворих очи. Информацията беше странна, опасна и напълно неочаквана за мен. Нямах никаква представа какво да правя с нея.
Баща ми влезе в кухнята, абсолютно неосъзнаващ неловкото мълчание, възцарило се между нас двамата. Плесна ме по рамото и аз се опитах да не трепна.
— Е, Малкълм, някакви големи планове за този ден?
— Той не се чувства добре — каза мама, с гръб към него. Наведе се над лука, докато го кълцаше на все по-малки кубчета. И по-малки. Направо микроскопични.
Баща ми се наведе да ме погледне в лицето.
— Така ли е?
Кимнах, но не казах нищо. Допреди малко не се чувствах добре, но през последните две минути ми беше станало много, много по-зле.
Мама си мънкаше отново, но този път по-силно. Беше ни обърнала гръб и на двамата, кълцаше бясно и ножът се спускаше и вдигаше, спускаше и вдигаше. После тя изохка. Миризмата на кръв се разнесе из стаята, а тя пресече кухнята, за да отиде до мивката и да постави пръста си под течащата вода.
Запуших си носа и закрих уста с ръка, докато подът на стаята се надигна и се олюля като вълна. Без да каже и дума, баща ми притича до шкафа над хладилника и извади кутията за първа помощ. Двамата стояха един срещу друг, после тя му протегна мълчаливо ръката си. Татко подсуши дланта й със салфетка и сложи внимателно лепенка върху порязаното. Тя винаги се порязваше или се блъскаше в стените, или си изкълчваше глезените. Никога не бях чул да е имала някакви инциденти на работа по време на операция, но у дома постоянно се блъскаше в разни неща, сякаш беше забравила къде стоят и че те заемат пространство в света, в който живееше и тя.
Когато превърза пръста й, татко се отдръпна назад и пусна ръката й. На печката картофите бяха започнали да цвърчат и миришеха на леко изгоряло.
— Благодаря ти — каза тя.
Той я целуна по челото и излезе от стаята. Мама просто остана така до мивката, загледана през прозореца. След секунда се сепна и изключи котлона.
Закрих лицето си с ръка и си поех дъх. Мирисът на кръв пълзеше бавно и изпълваше кухнята. Тъпа, пулсираща болка се появяваше и изчезваше зад лявото ми око.
— Мисля, че ще си легна отново.
Щом се прибрах в стаята, си свалих тениската и спуснах транспарантите. Легнах с лице към стената и придърпах завивките над главата си.
Събудих се с ужасна болка в цялото си тяло. Беше тъмно, телефонът ми жужеше на нощната масичка и аз се завъртях в леглото. В мрака можех да различа само формите на бас китарата си, на усилвателя и на някои от другите мебели. Исках да спя още. Телефонът обаче не спираше да вибрира. Най-накрая се протегнах към него.
— Да?
— Леле. Не звучиш много ентусиазирано. — Беше Розуел.
— Съжалявам. Спях.
— И така, Стефани ще прави тази вечер купон, може би ще има още един у Мейсън. Искаш ли да мина да те взема?
Завъртях се по гръб и затворих очи.
— Не мисля.
Розуел въздъхна.
— Хайде, не искаш да пропуснеш това. В такива вечери момичетата се обличат и се държат като курви. Ще вземем и близнаците, ще се поотъркаме малко в готини мацки. Социален живот, нали знаеш? Имам чувството, че Алис ще се оглежда специално за теб.
Потърках клепачите си.
— Виж, не искам да ти развалям настроението. Господи, колко е часът?
— Почти девет.
От другата страна се чу как се отвори врата и Розуел изпъшка. Майка му обясняваше сърдито, че някой трябва да нахрани кучето и по-добре това да е той. Розуел отвърна нещо, но беше прекалено завалено и после чух как тя се разсмя някъде отдалече.
Малко по малко започнах да си спомням, че рано сутринта бях имал наистина ужасен разговор с майка си. Всичко обаче ми беше като някакъв ужасен сън и все още не можех да сглобя парченцата заедно.
После чух отново Розуел.
— Добре ли си?
— Да, напълно. Просто не ми се излиза точно сега. Не и тази вечер.
След като затворих, захлупих възглавницата върху главата си и тъкмо започнах наново да се отнасям в състоянието на блажена забрава, когато телефонът пак звънна.
Този път първо погледнах кой ме търси, но беше непознат номер. Все пак вдигнах, защото реших, че може да е някой от училище, съученик, който иска да пита за домашно или нещо друго, също толкова невероятно. Всъщност си мислех, без да си го признавам, че може да е Алис.
Дори да се бях затруднил да разпозная веднага гласа на Тейт, липсата на нормалните встъпителни думи и поздрави щеше да ми подскаже веднага кой ме търси.
— Маки — каза тя. — Трябва да ме изслушаш.
Поех си дълбоко дъх и се претърколих в леглото.
— Откъде ми имаш номера.
— Ако не си искал да ти се обаждам, да беше казал на Дани да не ми го дава. Сега, къде можем да се срещнем, защото наистина трябва да говоря с теб.
— Не мога — казах аз.
— Да, можеш. Добре де… Ще дойда до вас. Вкъщи ли си? Ще бъда пред вас до десет минути, така че по-добре да си там.
— Не! Няма да съм тук. Ще ходя на онзи купон с Розуел и тъкмо тръгвах.
— Купон… — повтори тя.
Гласът й прозвуча студено и внезапно си представих лицето й — странната комбинация от безсилие и болка. За частица от секундата имах нещо като видение как докосвам лицето й, как прокарвам нежно пръст по бузата й, за да я накарам да спре да изглежда толкова тъжна, но образът се разби на парченца като строшено огледало, когато тя каза:
— Нещо е отвратително сбъркано и ти го знаеш, но въпреки това ще ходиш на купон? Ти си невероятен.
— Не знам нищо, разбра ли? Ще затварям.
— Маки, ти си такъв…
— Чао — казах аз и затворих.
После се обадих на Розуел.
Той вдигна още на първото позвъняване с обичайния си жизнерадостен и бодър глас.
— Какво става? Да не се обаждаш да ми пожелаеш късмет в похода ми за спасяване на Стефани от тиранията на дрехите?
— Може ли все пак да дойда с теб?
— Да, става. Но няма да ми правиш компания и в битката ми с дрехите на моята бъдеща мацка, нали? Това си е работа за един мъж, двама ще бъдат много.
Засмях се и с облекчение установих, че смехът ми звучеше почти нормално.
Розуел продължи да се прави на интересен.
— Е, помниш ли, че преди петнайсет минути ти звъннах? И че по време на разговора те попитах дали ще дойдеш с мен на купона, където ще имаш възможност да промениш химическия баланс на организма си с помощта на вредни вещества и евентуално да оскверниш тялото на Алис, но ти каза не? Нали си го спомняш?
Закашлях се леко.
— Да, но промених мнението си.
Той мълча известно време на телефона. После каза:
— Много се радвам, че ще дойдеш, но, човече… Звучиш ужасно. Добре ли се чувстваш?
— Не, но няма значение.
— Маки! Сигурен ли си, че наистина искаш да дойдеш на този купон?
Поех си дълбоко дъх.
— В момента просто искам да се махна от тази къща.
След като затворих, потърках очите си и се опитах да дойда на себе си. Изтърколих се от леглото и се изправих. Ако щях да излизам с Розуел, трябваше да направя нещо за състоянието на косата си и все пак да се намъкна в някаква тениска. Прекосих стаята и започнах да ровя из скрина. Обикновено едно толкова дълго спане беше достатъчно да ме отърве от световъртежа, но този път щом обърнех глава, стаята правеше лениво полузавъртане, ей така между другото, и трябваше да отпусна глава върху скрина, за да не падна на пода.
— Маки?
Когато погледнах през рамо, видях Ема, застанала на прага на стаята ми. Беше вече облечена с раздърпан суичър, а косата й беше вдигната на обичайния небрежен кок. Той бе отпуснат и хаотичен, както го носеше още откакто бяхме деца. Тя не излизаше много често и сега, изглежда, се беше приготвила да си легне в леглото с хубава книга. Затворих чекмеджето и се обърнах към нея.
— Можеш да влезеш, нали знаеш?
Тя направи няколко крачки навътре, после отново спря.
— Джанис, моята партньорка за лабораторното упражнение, ми даде нещо — каза тя. Държеше хартиена торбичка в ръка. — Било някакъв специален вид… холистичен екстракт. — Гласът й потреперваше странно, сякаш я изнервях. — Тя каза… просто каза, че ще ти помогне. — Прекоси стаята и спря до бюрото ми.
— Благодаря — казах, гледайки я как оставя торбичката и се отдръпва назад. — Ема…
Но тя вече се беше обърнала и излезе от стаята ми. Вдигнах торбичката и я отворих. Вътре имаше малко шишенце от кафяво стъкло с етикет, на който на ръка беше написано: „Най-полезната глогинова отвара. За пиене.“ Вместо да има капачка или тапа, шишенцето беше запечатано с восък. Когато го махнах с нокътя на палеца си, уханието на листа, което се разнесе отвътре, беше много остро, но не миришеше на нещо развалено или отровно. Вярвах на Ема. През целия си живот тя имаше една мисия и я изпълняваше с всеотдайност — да се грижи за мен, да е сигурна, че съм добре. Но да пия от нещо неидентифицирано, беше доста лекомислено, и колкото и да вярвах на Ема, изобщо не се доверявах на Джанис. По-силно обаче беше убеждението ми, чувството, което не ме напускаше в последно време, че ако нещо не се променеше, ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, една сутрин просто щях да се събудя, но нямаше да успея да стана от леглото. Или, по-вероятно, щях да си легна и изобщо да не се събудя. Докоснах устието на шишенцето, после облизах предпазливо полепналите остатъци по върха на палеца си и зачаках. Няколко минути ровех безцелно из стари домашни и из дрехите си за пране и след като прецених, че хипи-вуду магията на Джанис явно не ме е убила, отпих една голяма глътка и после още една. Не беше лошо. Не беше и хубаво, но не беше гадно. Имаше вкус на нещо средно между ликьор и пръст.
Пъхнах празното шишенце в раницата си и намерих блуза с яка и не прекалено измачкана. Тъкмо я намъквах през главата си, когато внезапно усетих, че ми е по-добре — много по-добре. От толкова време бях изтощен, че донякъде бях забравил, че се чувствам така, докато изтощението не изчезна. Протегнах се и мускулите ми не ме боляха. Отидох в банята и се погледнах в огледалото. Очите ми все още бяха тъмни, но не и странни, изродско тъмни. Бяха просто нормални, с черни зеници и с тъмнокафяво в ириса. Кожата ми все още беше бледа, но можеше да бъде наречена „свежа“, а не „смъртнишка“. Изглеждах като обикновен човек, излизащ в събота вечер. Изглеждах нормален.
Прибрах се в стаята си и извадих шишенцето, за да го разгледам по-добре. Етикетът беше обикновена, проста лепенка, без никакъв друг надпис, освен загадъчното „Най-полезната глогинова отвара“, и инструкцията за изпиването. Знаех, че глогът е ниско дърво с бодли, което растеше край селските пътища, но етикетът не даваше никаква друга информация за това какво представляваше всъщност питието.
В главата ми се блъскаха купища въпроси. Каква беше тази отвара и как действаше? Дали просто въздействаше добре за кратко или наистина можеше да ме излекува? Дали Ема отново щеше да ме спаси? Въпреки че инстинктът ми ме караше да се съмнявам в това, усетих как на лицето ми се появява усмивка. Широка, щастлива. Не се бях чувствал толкова добре от седмици. А може би дори от месеци. Изпитах огромна, завладяваща нужда да направя нещо, което изискваше много енергия. Исках да скачам из стаята или да се смея необуздано, или да намеря Ема и да я прегърна, докато и тя започнеше да се смее и двамата останехме без дъх и се стоварехме на пода. Исках да направя стойка на ръце или салто, но нямаше достатъчно пространство за това. Исках да тичам. Загасих лампата и излязох в коридора.
— Ема. — Облегнах чело на вратата на стаята й, а когато тя не отговори, я бутнах, за да се отвори. — Ема, какво е това нещо? Страхотно е!
Но тя не беше в стаята си, нито в къщата. За пръв път от сблъсъка ми с китариста предишната вечер гласът в главата ми не се обаждаше. Може би смъртта ми не беше толкова категорично предрешен въпрос, може би все пак имаше начин да водя истински, напълно нормален живот. Нещо вътре в мен не вярваше напълно на това. Тази малка част от мен стоеше встрани и наблюдаваше с огромно съмнение, докато разглеждах шишенцето. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Но на останалата част от мен не й пукаше. Удоволствието да чувствам пак тялото си здраво и силно беше неописуемо. Бях отново свободен.
Когато чух колата на Розуел да се задава по алеята, се затичах по стълбището. На предната веранда бях посрещнат от ударна доза аромати: суровата миризма на издълбани тикви, мирисът на опърлено от изгорените сухи листа по дворовете и вонята на блато, идваща от пресъхналото езеро край път номер 12. Нощта беше тъмна и дива, вибрираща от живот. На три пресечки оттук чух мисис Карсън-Скот да вика котката си да се прибере. И това беше нормално. После чух съвсем ясно звънчето на каишката на котката и шумоленето, докато се прокрадваше из храстите. Дори колите, които профучаваха по „Бентхевън“, звучаха така, сякаш караха по улицата пред нас.
Забравих Тейт. Забравих мъртвите деца и окървавените шкафчета и силното, пулсиращо главоболие, което изпитвах винаги когато се замислех за семейството си или за бъдещето си. Това беше животът ми, това тук, сега.
И аз го желаех с цялото си сърце и душа.