Подмененият

Аплодисменти

Тази вечер Розуел дойде да ме вземе и не ми зададе никакви въпроси. Част от мен искаше да ме попита защо си нося бас китарата, но той не го направи. Слушахме радио в колата. Всички песни бяха за истинската любов и за разкаяли се наркомани.
Когато спряхме пред „Старлайт“ и влязохме вътре, все още никой от „Распутин“ не беше дошъл. С Розуел стояхме в средата на залата и гледахме тълпата. Мнозина бяха в костюми, въпреки че до Хелоуин оставаха още два дни. Хората се движеха с лекота наоколо, погледите им се плъзгаха покрай мен и аз се запитах какво ли виждаха, когато погледнеха в моята посока. Едва ли бог или чудовище. Може би нищо.
После чух висок, писклив смях и се обърнах навреме, за да видя Алис. Отново беше облечена в котешкия си костюм, но този път около врата си носеше колие с изкуствени камъчета и мустачките й бяха изрисувани с червен молив. Вървеше с момче на име Ливай Андерсън и направо се беше провесила на ръката му, докато се запътваха към нас. Когато почти се изравниха с мен, тя ми хвърли злобен поглед, после се залепи за Ливай.
— Класически ход — каза тихичко Розуел, но аз не изпитах нито гняв, нито болка. Сърцето ми беше започнало да препуска бързо и вече не чувствах нищо.
Намерих свободна маса в ъгъла и седнах, зазяпан в ръцете си, докато Розуел отиде да вземе нещо от бара.
— Добре ли си? — каза той, когато се настани на стола срещу мен. Държеше хартиена чаша с „Маунтин Дю“ в ръка. — Защото изглеждаш ужасно.
Кимнах и забих поглед надолу. По пода имаше купища фасове.
— Какво има? — попита отново Розуел.
— Мислил ли си понякога за тайните на Гентри, за грозните неща? Като това защо умират толкова малки деца?
Той се втренчи в мен и дълго мълча, преди да отговори. Въртеше чашата си и ледчетата в нея потракваха, а напитката с цвета на антифриз в нея се разливаше на вълнички.
— Мисля, че хората са сложни създания и всички пазят някакви свои тайни.
Кимнах пак и се зачудих защо говори така уклончиво. Защо не ми задава въпроси. Исках да ме накара да кажа нещата, които не бих облякъл в думи, освен ако той не ме принудеше. Ако ми зададеше правилните въпроси, щеше да ми се наложи да му отговоря. Но той не ме попита нищо повече.
В другата страна на залата Карлина Карлайл беше застанала до една от тонколоните. Когато ме видя, че я гледам, отвори широко очи и ми помаха с ръка да отида при нея.
Косата й беше прибрана на висок кок и изглеждаше странно и фантастично, и поразяващо, и същевременно напълно нормално.
Изправих се и се протегнах към баса си.
— Трябва да вървя — казах на Розуел.
— Къде отиваш?
— Да работя за тях, да свиря за тях. Да правя нещо. Затънал съм до гуша и не мисля, че мога да се измъкна. Не знам как да постъпя.
Той просто сви рамене.
— Тогава върви там и ги разбий.
Карлина ме поведе зад кулисите по тесен коридор към малка съблекалня, приличаща по-скоро на килер, отколкото на стая. Вътре имаше гравиран дървен скрин с огледало, стол и нищо друго. Миришеше на прах и застояло.
Застанах в средата на стаичката, а сърцето ми препускаше бясно.
— Само това ли ви е нужно, за да оцелявате? Искам да кажа, трябва ли да правя нещо специално, за да бъде по-ефектна музиката?
Карлина ровеше из скрина. Затвори го и се обърна към мен, поклащайки глава.
— Това е животът ни. — Гласът й беше спокоен. — Хората от Гентри невинаги осъзнават, че сме тук, но помнят, че обичат доброто забавление. Всички го обичат.
Метна някакви дрехи към мен.
— Облечи това.
Порових се сред тях. Черни размъкнати панталони и бяла риза, ослепително излъскани черни ботуши, тиранти. Нищо не променяше обаче факта, че всъщност не бях басист на тази група. Бях съвсем обикновен кльощав шестнайсетгодишен хлапак, с ужасно гадно чувство в стомаха, все едно щяха да ме изпитват пред целия клас. Карлина въздъхна и ми обърна гръб.
— Просто побързай и се преоблечи.
Започнах да се събличам. Намъкнах панталоните и закопчах ризата. Опитах се да разгадая закопчалките на тирантите, но ръцете ми трепереха.
— Ето така. — Карлина се протегна и ми показа как се отварят. — Трябва да се успокоиш.
Когато се облякох, тя ме настани да седна върху скрина и се протегна да вземе един гребен. Среса косата ми назад и я замаза с някакъв гел, който миришеше на мента, мед и вакса. Студените й ръце се допираха до челото ми и ме охлаждаха, като че ли нещо се изливаше върху мен.
Наведох се настрани и се опитах да се огледам в огледалото.
— Искаш да ме направиш да приличам на някой друг ли?
— Не, все още приличаш на себе си, но не чак толкова, че всички от публиката да те разпознаят. За повечето хора дори Лутър не прилича съвсем на Лутър, нито аз на себе си. — Докосна зъбите на гребена, намазни отново върховете на пръстите си и изви един кичур така, че да падне напред на челото ми. — Това не е магия или номер, нищо не е променено. Те просто виждат това, което искат да видят.
Погледнах към лъскавите си обувки, а когато вдигнах отново очи към образа в огледалото, успях да се разпозная, но едновременно с това видях там и някой друг. Бях свикнал, че видът ми коренно се променяше, когато очите ми ставаха тъмнокафяви, а не черни, и тенът на лицето ми беше по-нормален и здрав, но това беше съвсем различно. Изражението ми беше много странно, някак далечно, сякаш аз наистина гледах в огледалото, но оттам ми отвръщаше погледът на друг човек.
Виждах това, което исках да видя, защото това, което исках, беше да бъда някой друг — който и да е, само не себе си. Гледката обаче не беше утешителна. Момчето в огледалото изглеждаше уморено и отчаяно.
Карлина остави гребена и ме обърна настрани. Хвана лицето ми в ръцете си и се усмихна с нейната странна, тъжна усмивка.
— Така че ние им даваме друг вид развлечение — казах аз. — Още една лъжа.
Тя затвори очите си и притисна челото си до моето.
— Не, това, което им даваме, е неподправената истина. Те просто не го знаят. Когато излезеш на сцената, ще бъдеш по-близо до самия себе си, отколкото някога си бил, и това е прекрасно. И те плащат, за да го видят.
Но това не ме накара да се почувствам по-добре. Ръцете ми трепереха, а устата ми беше пресъхнала.
— Само че аз съм притеснен. Чувствам се странно и нелепо, и безсмислено и едва ли някой иска да види подобно нещо. Не съм гледка, за която биха платили.
— Тогава значи трябва да се чувстваш така, затова излез и си свърши работата — прошепна ми тя и усетих как дъхът й влиза през ноздрите ми. — Излизаме на сцената след минутка и когато го направим, трябва да ги накараш да повярват, че това, което им показваш, е истинското ти аз, защото понякога да ти повярват, означава, че няма да умреш.
Но аз цял живот чаках да умра. Години наред се събуждах всеки ден изненадан, че го правя, защото усещах, че животът се изцеждаше от мен. Излизането на сцена беше нещо различно. „Старлайт“ щеше да бъде тъмен, прожекторите щяха да бъдат насочени към групата и всички щяха се взират в новото момче, а това не беше нещо, с което бях свикнал. Да бъда наблюдаван, беше най-лошото нещо, което можеше да се случи на някого като мен.
— Просто… никога досега не съм свирил пред публика.
Карлина кимна.
— Те обаче ще те обикнат, също както обичат нас. Искаш ли да те обявя като специален гост — музикант?
— Не, моля те, нека изляза на сцената просто като един от групата.
Отстъпи назад, спря и ме погледна.
— Да, ти си един от нас.
При вдигането на завесата шумът, който тълпата вдигаше, беше зашеметяващ. Прожекторите светнаха в очите ми и отвъд светлината нямаше нищо друго, освен море от гласове и силни, остри подсвирквания.
Очакваше се двамата с барабаниста да задаваме темпото, но Лутър започна с интрото, сякаш той го притежаваше, сякаш това беше неговата песен — бърза и яростна, която и моите пръсти по някакъв чудотворен начин знаеха, без да съм я чувал някога. Малко по-рано Лутър ми се беше изсмял, когато го помолих да видя списъка с песните и нотите, и сега вече разбирах, че това наистина беше безсмислено. Музикантите от групата просто свиреха това, което им харесваше.
Лутър се ухили, докато ме наблюдаваше, и ме поведе през всеки стих, през всяка мелодия, като ме предизвикваше да се състезавам с него. Вслушах се в неговите фрази и в острите, режещи ноти, защото песента беше за хаоса, за яростта и за това да бъдеш тотално, безочливо, арогантно извън всякакъв контрол.
Адреналинът потече през пръстите ми, вля се в кръвта ми… Сигурно така се чувстваха рок звездите. Към края на песента обаче чувството избледня, после изчезна напълно. Отпуснах рязко китарата си и тя увисна на ремъка, а ръцете ми отново трепереха и бяха леденостудени. Внезапно си дадох ясна сметка, че стоях на сцената пред двеста души и си бях същият, само с нечии чужди обувки и един яркочервен „Гибсън“, преметнат през рамото.
Лутър само размаха китарата си високо, гледайки презрително надолу към публиката в залата. След това засвири „Обикновени хора“, без да му пука, че за тази песен трябваше и синтезатор или че беше отпреди трийсет години и повечето хлапета в „Старлайт“ дори не бяха чували за „Пълп“[1].
Просто свиреше и китарата пееше в ръцете му, докато Карлина изпълняваше и двете роли в разговора между богатото момиче и момчето от работническата класа и дрезгаво пищеше за всички причини, поради които беше гадно да си беден. Лутър не откъсваше очи от мен и аз се опитвах да разгадая погледите му. Той избра по-бърза мелодия, показваше ми как всяка песен всъщност беше разговор, спор между ритмите и тоновете. Само трябваше да слушам и да му отговарям. Свирихме заедно, надигравахме се, докато той внезапно превключи на едно старо парче на „Пърл Джем“, „Жълтият Ледбетър“. Басовата линия беше ниска и категорична. Забих първата нота и цялата сграда сякаш се пропука и потрепери. Това беше песен за загубата, но мелодията бе готина и ако Еди Ведър звучеше като препъващ се алкохолик в оригиналната версия, Карлина пееше пресипнало, но ясно. Гласът й беше като самота. Като съжаление. Тя пееше за минало, което не можеш да забравиш, а и не искаш, за това какво е да стоиш сам сред студената синя светлина. Беше красива — по-красива, отколкото когато ридаеше, подскачаше и се мяташе по сцената, много по-красива, отколкото когато стоеше надвесена над мен в църковния двор. Хванала микрофона с двете си ръце, тя беше най-истинската личност в „Старлайт“, най-истинският глас в Гентри. С Лутър създавахме мелодията, но всички ноти водеха към нея. Тя беше най-чистата, най-голямата истина, докато всички в публиката бяха просто деца, облечени в нелепи костюми.
Тя изплака първия рефрен с вдигната високо брадичка и изпънат гръб. После придърпа микрофона по-близо до нас и се усмихна към Лутър.
— Хайде сега, разплачи ме.
Лутър също й се усмихна. Не с неговото лукаво, зъбато хилене, а с истинска усмивка, открита и честна. Наведе се над китарата си и засвири соло, което беше точно за нея — бавно, тежко и остро, все по-високо и по-високо. Последвах го, но моята мелодия беше по-ниска, по-шепнеща под неговата — като сърдечен ритъм, и оставях всяка нота да виси във въздуха минути, дори години. И тогава нещо се случи.
Не беше като с другите песни. В тази нямаше история, нямаше разговор. Беше само чувство, без думи или картини, и нямаше нищо общо с мелодията на Лутър и с неговата чиста, язвителна китара.
Това беше звукът на човека, който винаги оставаше отвън, на онзи, който се чувстваше чужд. Беше пулсът, който туптеше във всичко и никога не ти позволяваше да забравиш, че си странник, че светът ти причинява болка, дори с най-лекото докосване. Чувствата, прекалено сложни, за да бъдат изразени с думи, сега се изливаха от колоните, просмукваха се във въздуха и изпълваха пространството.
Всички в залата бяха спрели да се движат. Стояха под сцената, взираха се в мен и когато престанах да свиря, започнаха да ръкопляскат.
— Маки — каза Карлина, като се приближи към мен, за да ми прошепне в ухото. — Не можеш да правиш това.
— На хората обаче им хареса.
Тя кимна и докосна разсеяно яката на роклята си.
— Просто… не е добре за тях да чувстват това дълго време. Прекалено е изтощително.
Под нас пляскането вече беше почнало да затихва. Хората гледаха към сцената и цветните светлини. Лутър се впусна в бясна версия на „Твоят човек идва“ на „Пиксис“[2], която звучеше като тридневен луд пиянски купон, но всички стояха наоколо като дойни крави.
Когато „Пиксис“ не свършиха работа, премина към Ник Кейв, после към „Найн Инч Нейлс“, но явно нищо не можеше да ги раздвижи отново. Изсвири един последен, мощен акорд и спря да измъчва една от любимите ми песни на „Найн Инч“, „Мистър Саморазрушител“, по средата на рефрена.
Зад нас барабанистът удари вяло още няколко пъти по барабаните и после спря и се предаде. Четиримата стояхме неподвижни на сцената. Току-що бях прецакал специалното шоу за предстоящия Хелоуин, и то с гръм и трясък. Лутър погледна отчаяно Карлина и посочи с глава зад кулисите.
— Трябва да изкараме пианото.
Тя тръсна глава.
— Давай, изсвири им една от онези тъжни балади и ни довърши. В момента искат само това.
— Добре — каза Карлина след дълго мълчание. — Добре, докарай го тук.
Лутър и барабанистът довлякоха старо пиано иззад кулисите и го поставиха в центъра на сцената. Лакът по капака му беше изтъркан и в дървото се виждаха издълбани бледи ивици. Карлина преметна косата си през едното си рамо и седна на столчето. Повдигна ръце и разпери пръстите си над клавишите. После намери първия си акорд. Песента беше на Ленард Коен. Знаех я, но никога не я бях чувал по този начин. Не беше тъжна или цинична. Беше прекършена. Пианото не беше настроено, но това нямаше никакво значение. Нотите се препъваха, трепереха, начупваха. Цялата зала беше абсолютно притихнала, докато Карлина довършваше интрото и започваше първия стих. Гласът й беше болезнен. Тя пищеше, хлипаше и шепнеше алилуя, но нито веднъж не изпя думата. Долу в публиката хората се протягаха един към друг, прегръщаха се, държаха се за ръце… Близо до сцената някакво момиче с идиотски подстригана коса и прекалено много пиърсинг плачеше толкова силно, че носът й течеше. Гримът й изглеждаше загадъчно и плашещо, но устните й се бяха обърнали надолу като на малко дете.
Карлина блъскаше с все сила по клавишите, но гласът й беше висок и ясен, говорещ за това какво е да си използван, да си отхвърлян от всички. Как, когато обичаш някого, понякога това означава, че трябва да се разголиш, да отвориш сърцето си, да пуснеш другия до себе си и да не мислиш колко много ще те боли. Стисках китарата си прекалено силно и когато Карлина свърши, усетих, че пръстите ми бяха изтръпнали.
— Алелуя — каза тя спокойно, стигайки до последната нота, и после я остави да увисне във въздуха.
И след това нямаше нищо.
Лутър и барабанистът вече бяха започнали да прибират нещата, но аз стоях на ръба на сцената и се взирах в тълпата. Повечето бяха в костюми и не приличаха на себе си, но внезапно изглеждаха просветлени, всеки един сякаш беше огрян от своя лична версия на песента. Тя беше проникнала вътре в тях. Стоях над претъпканата зала, гледах към тези сияещи като запалени фенери хора, с техните любовни истории и с техните трагедии.
Просто си стоях така там, докато Карлина не ме хвана за ръката и не ме избута обратно към малката съблекалня. Не дишаше тежко и се усмихваше, но лицето й беше бледо и изглеждаше уморена.
— Забавлява ли се?
Кимнах и свалих тирантите си. Стаята беше студена и вълнението от концерта вече беше започнало да отшумява. Съблякох ризата си и се пресегнах за тениската и суичъра си.
Карлина стоеше до вратата, с гръб към мен, за да не се притеснявам.
— Тази нощ долу ще има празненство. Нещо като афтърпарти. Трябва да дойдеш.
Засмях се и поклатих глава.
— Благодаря ти, но мисля, че ще пасувам.
— Сигурен ли си? Все още не си имал шанса да ни видиш, когато му отпуснем края. Домът ни се нарича „Дом на яростта“ неслучайно.
Знаех, че се опитва да се държи приятелски с мен, а когато ставаше въпрос за моето оцеляване, приятелските отношения с хора като Карлина може би бяха най-добрият ми избор. Все пак това не означаваше, че бях фен на „царството“ на Мориган или на което и да е друго място, където мъртви момичета ходеха на групички и си шушукаха заговорнически и където осакатени жени плуваха в малки езерца. Не бях сигурен, че искам да видя тяхната версия на „отпускам му края“.
— Може би някой друг път.
Карлина сви рамене.
— Както желаеш. Но не се чувствай като натрапник. Нашият дом е и твой.
По някаква странна причина изобщо не се съмнявах в това.
Когато се намъкнах отново в собствените си дрехи, седнах на скрина и се загледах в странното отражение, което вече изглеждаше отново като самия мен.
— Това беше магия, нали? Което се случи току-що там, на сцената?
Жената се усмихна и за пореден път сви рамене.
— Предполагам. Доколкото всяка музика винаги е магия. Музиката е най-подходящият език, с който разполагаме. Тя е това, което правим.
— Може да превземеш света по този начин.
Карлина се разсмя, много по-нежно и по-свенливо, отколкото я бях чувал някога. Допреди седмица не бих си и помислил, че е способна на такава мекота.
- И Гентри ни стига.