Подмененият

Езерото

Това не беше среща. Или поне така се убеждавах, за да ми бъде по-лесно да възприема нещата. Не беше в истинския смисъл на думата, защото щях да се срещна с Алис там. Но все пак беше нещо, защото имах истински план да се видим — както нормалните хора, които отиваха на купон и правеха планове за общуване с момичета. Розуел все още имаше желание да се забие със Стефани, но изобщо не се притесняваше какво щеше да стане. Когато го попитах как да се държа с Алис, просто сви рамене и каза:
— Ами, може да започнеш с някакъв разговор.
След вечеря отидох до неговата къща. Майка му ми отвори и ми се усмихна. Беше с хубава прическа, някаква много сложна плитка, и се мъчеше със закачалката на колието си.
— Той е в стаята си, конти се за срещата със своите фенки. Ще го убедиш ли да бъде отговорен и да кара внимателно тази вечер?
— Ще опитам. Не знам дали имам чак такова влияние върху него.
Това я разсмя и когато го направи, заприлича много на сина си. Очите й бяха със същата форма и същия дълбок, чист син цвят. Нагласи най-накрая колието си и ме прегърна с една ръка.
— Не се подценявай, момченце. Той те слуша.
Роузел беше в стаята си на горния етаж и се опитваше да си сложи изкуствените вампирски зъби. Беше се постарал малко повече с външния си вид, защото беше истинският Хелоуин, и косата му беше зализана назад в странна прическа стил помпадур.
Седнах на бюрото му, което беше покрито с части за последния му проект на часовник, и го наблюдавах как прилепва зъбите с лепило, а после се опитва да го изчисти от пръстите си, като ги трие в дънките си.
След като намести вампирската си захапка достатъчно стабилно, ми хвърли неодобрителен поглед.
— Какво каза на майка ми, че я накара да се кикоти като ученичка?
— Нищо компрометиращо, уверявам те. Защо тя винаги смята, че караш като луд?
Розуел се ухили и направи гримаса. — Защото тийнейджърите правят така. Те, освен това, си татуират свастики на ръцете, крадат рецепти за лекарства от старите хора и се друсат с кокаин. Трябва да й забраня да гледа новини и полицейски риалити програми.
Разглеждах наполовина сглобения часовник. Тялото му беше от стар телефон, а циферблатът беше заменен с различни по големина чуждестранни монети. Бюрото беше покрито с болтове и зъбци.
Взех една месингова монета с дупка по средата и започнах да я оглеждам.
— На мен майка ти никога не ми е говорила за такива неща.
— Защото смята, че си добро момче.
— Аз наистина съм такъв. Откъде намери тези части?
— Ти откъде мислиш? Близнаците ми ги дадоха. Кълна се в Бог, всеки път, когато Дани оправя нещо, накрая остава цял тон допълнителни „ненужни“ части. — Розуел скръсти ръце и ме огледа отгоре до долу. — А ти без костюм ли ще бъдеш?
Поклатих глава.
— И откога имам нужда от костюм?
Той се захили и ме потупа по рамото.
— Откакто спря да изглеждаш откачено и изродски от само себе си и го докарваш почти нормален на вид.
Погледнах го иронично и се надигнах.
— А може би бъркаш. Може би това е моят костюм.
* * *
Езерото беше пресъхнало още преди да се родя. Намираше се извън очертанията на града, една голяма, миризлива и празна кална дупка. Брегът му беше насечен от скали, но в средата беше заблатено, сякаш бе пълно с дъждовна вода. Районът край него беше парк с навеси за пикник и дървени лодки за разходки и риболов, но хората се бяха отказали от повечето дейности, когато езерото пресъхнало. Някои все още тичаха за здраве по пътеките или разхождаха кучетата си из шубраците, но това беше най-вече царството на дребните наркопласьори и перфектното място за купоните на гимназистите.
Отидохме с колата до южния край на езерото и спряхме до групичка от порутени навеси за пикник. Всички огнища бяха запалени и светеха ярко като маяци. Докато паркирахме на покритото с чакъл свободно пространство встрани, пламъците премигваха и се полюшваха от силния вятър. Пътеката до заслоните беше обрасла с бурени и навсякъде се търкаляха пликчета и опаковки от всякакви закуски и празни кенчета от бира. Дъждът си ръмеше по същия досаден начин, както правеше упорито от седмици наред.
Алис, Джена и Стефани се бяха скупчили под третия навес, облечени със зимни палта върху костюмите си. Алис държеше с две ръце бирата си, стоеше съвсем близо до огъня и присвиваше рамене от студа. С Розуел се приближихме до тях и когато ме видя, Алис се усмихна и ми махна да отида до нея. Розуел ми подаде една бира и аз я отворих. Беше ми странно и объркващо да съм в центъра на събитията, вместо да стоя и да наблюдавам някъде от периферията.
Джереми Сейърс се приближи до мен. Беше маскиран като пират с висока шапка и превръзка за окото.
— Дойл — извика той и ме тупна силно по рамото. — Ах, ти, шибана откачалке!
Не знаех дали това трябваше да бъде комплимент, но той се усмихваше, така че го приех за нормален поздрав в света на популярните и му се усмихнах в отговор.
Тайсън Нол се вмъкна от другата страна на нашия кръг. Той също се беше маскирал като пират.
— Пич, каза ли му за кръвта?
Опитах се да не прозвуча много стреснато.
— Каква кръв?
— На шкафчето ти! Хареса ли ти номерът, а? Изкефи ли се?
Отпих глътка бира и кимнах, но не бях сигурен какво очакваха да кажа. Определено щях да използвам друга дума за реакцията си. Не „харесвам“. Нито „изкефих се“.
Джереми преметна ръка през раменете ми. Миришеше на дезодорант „Акс“ и твърд алкохол.
— Помниш ли как Мейсън си прехапа устните миналата година в час по физическо и ти се строполи на пода като труп? Помниш ли? Беше толкова яко, копеле!
Стоях до Алис и се насилвах да се държа непукистки, сякаш историята изобщо не беше срамна, но тя просто ми се усмихваше насреща. Изненадах се колко параноичен ме бяха направили всичките тези години на криене и спотайване. Как всяка непредвидена случка ми се струваше заплаха и всяка среща ме караше да заставам нащрек. Бях прекарал толкова дълго време в опити да се защитавам от всичко, че вече не можех да кажа какво всъщност беше опасно и какво не.
Тези момчета бяха шумни и непредсказуеми и преди винаги ги бях наблюдавал със същото възхищение, с каквото гледах Розуел. Както по-непопулярните момичета следяха всяко движение на Джена и Алис, не точно възмутено или със завист, а просто с желанието да бъдат като тях. Кеми Уинслоу стоеше до оградата на съседния заслон. Беше облечена в прекалено голям клоунски костюм и изглеждаше отчаяна и не на място, готова да даде всичко на света само за да бъде тук при нас, и да се смее и да пие евтина бира с хора като Джереми и Тайсън. И, да, принципно те бяха идиоти, но досега не знаех какво беше да съм част от харесваното мнозинство, а сега те се държаха с мен така, като че ли принадлежах по право към компанията.
Въздухът беше влажен и студен, а жегата от огъня пареше лицето ми, въпреки че стоях малко по-далече от него в сравнение с другите. Оградата на барбекюто и скарата бяха метални, обгорени и покрити със сажди, но мирисът на желязото все пак се прокрадваше в надигащия се към небето дим. Аз обаче бях спокоен и щастлив. Всичко беше чудесно и така трябваше да бъде. На голия парцел с чакъл няколко момчета от отбора по борба се опитваха да накладат голям огън, за да подпалят плашилото на Калната вещица, направено от слама и конопени чували, но дъждът беше прекалено силен и само вдигаха ужасно много пушек. Той се носеше към нас на тъмни талази и миришеше неприятно и задушаващо.
Алис се приближи към мен и ме хвана за ръката. Нейната беше по-малка, но по-широка от ръката на Тейт, с мека, гладка длан и искрящо син лак на ноктите. Стискаше ме силно и внезапно се сетих за Мориган, която винаги искаше да е близо до мен и да ме докосва. Като малко дете, копнеещо капризно любимите му играчки да са до него и да не избягат.
Алис обаче беше красива и по нищо не приличаше на чудовищата от Дома на яростта. Красотата й не беше странна и субективна като тази на Джанис и Карлина, а уверена и постоянна, привличаща вниманието на хората и караща ги да жадуват тя да ги забележи, пък било то и за секунда.
Стояхме с момчетата от отборите по борба и по бейзбол, които разказваха истории за това какви простотии бяха правили и как бяха тормозили другите — за забавление, естествено — и си подавахме един на друг в кръга бутилка бърбън, „Мейкерс Марк“, която някой беше отмъкнал от барчето на техните. Розуел и Стефани бяха изчезнали неизвестно къде да си говорят, което вероятно означаваше, че се натискаха из храстите. Бях оставен сам да се оправям в света на нормалните хора, но това се оказа по-лесно, отколкото някога си бях мислел, че ще бъде. Поне засега не се провалях с гръм и трясък.
Поех бутилката от Алис и когато отпих, топлината се стече приятно по гърлото ми. Стори ми се, че почувствах лекия метален привкус на обицата на езика й, но не бях сигурен. Алис се взираше в мен. Очите й бяха тъмни, искрящо сини и тя се усмихваше с онази сладка усмивка, която казваше, че всичко беше прекрасно и винаги щеше да бъде такова. Поставих ръце на раменете й и я целунах.
Топлите й устни се притиснаха силно в моите. Имаше вкус на алкохол и нещо неопределено, но след него като вълна дойде дъхът на медицинския метал и главата ми се замая.
Целунах я отново, притискайки я по-близо до себе си. Огънят пареше силно и дъждът трополеше нежно по чакъла. Ръцете й се придвижиха по гърба ми и ясно почувствах допира на тялото й до моето, а после и езика й, отровен от желязото, движещ се по долната ми устна, плъзгащ се в устата ми.
И тогава дойде болката.
За миг не осъзнах откъде беше дошла или къде се намирах. Беше като ярка, изгаряща светлина. Заслепи ме отвсякъде и на света не остана нищо друго, освен нея.
Алис се притисна към мен. Беше поставила ръката си на врата ми и ме придърпваше към устните си и към студената си, разкъсваща ме целувка. Аз се отскубнах и я изблъсках назад.
Запрепъвах се извън кръга край огъня, стигнах до дървената ограда, която заобикаляше отвън навеса, подпрях се на нея и се опитах да помисля. Болката беше гигантска, никога досега не бях изпитвал такава. Дори не знаех, че е възможно да има толкова различни начини, по които можеха да болят тялото и съзнанието.
Ръцете ми бяха тежки и вцепенени. Бръкнах в джоба на палтото си за бутилката с отварата и издърпах корковата тапа, като разплисках течността по целите си длани.
Отпих голяма глътка от лекарството и притиснах чело до оградата, повтаряйки си наум, че нищо не беше станало, нищо не беше станало, нищо, по дяволите, не беше станало.
После нещо стана, но определено не беше хубаво. Заля ме нова вълна, но не на облекчение или подобрение, и се превих над дървената ограда и повърнах. Беше отвратително и гадно и продължи цяла вечност.
Алис ме викаше, но аз не можех да отговоря. Купонът като че ли течеше на милиони километри от мен, в друга държава. По-скоро в друга вселена. При мен имаше само земята, оградата и нищо повече.
— Отцепил се е — каза Розуел някъде над мен и после усетих как ме вдига и подпира на рамото си. — По дяволите, напил се е като за последно.
— Да му дадем ли малко вода? — каза Алис и аз нарочно останах със затворени очи и се облегнах на оградата, докато ледената вълна ме заливаше отново и треперенето пак започна.
Розуел застана до мен и допря ръката си до врата ми.
— Ще се оправи, не се притеснявай за това. Ще го заведа вкъщи.
— Да, може би е добра идея — каза Алис и гласът й беше напълно безразличен и отегчен. — Божичко, каква отврат!
Давах си сметка за някои неща — как Розуел ме придържаше и мъкнеше към паркинга. Как спираше и ме оставяше да полегна, за да повърна на чакъла. Накрая ме метна в колата, спусна прозореца от моята страна и затвори вратата.
След това влезе вътре и запали двигателя, поглеждайки към мен.
— Какво става? — Гласът му беше силен, толкова остър, че звучеше гневно.
Знаех, че трябваше да съм внимателен, да пазя тайната си, но прекалено дълго бях избягвал този разговор. По тялото ми преминаха болезнени спазми и едва успях да си поема дъх.
— Целунах я.
— И после получи пристъп? Задуши ли се?
Затворих очи и оставих дъждът да се стича по лицето ми през отворения прозорец.
— Имаше обица на езика си.
Розуел не каза нищо повече. Подкара колата на задна и излезе от паркинга, после обърна по неравната кална пътека, която водеше до главния път. Отпуснах се на седалката, облегнах глава на вратата и се постарах да се стегна и да не повърна в колата му. Някъде между гаденето и болката си спомних гласа на Лутър. Той отекна в главата ми, с онова прошепнато обещание. Ти умираш. Преди фаталната целувка нощта беше почти нормална, но това не продължи дълго. Нямаше такова нещо като „нормално“. Не и за хора като мен.
Щом излязохме на павирания път, Розуел започна отново да ми задава въпроси. Звучеше по-притеснено и развълнувано от всеки друг път, говореше прекалено бързо и ми беше трудно да следвам мисълта му.
— Добре, какво трябва да правим? Ако искаш да отбия, само ми кажи. Да ти донеса ли вода? Може да се обадя на Ема, да й кажа, че те водя у вас и че се чувстваш много зле.
— Закарай ме до края на „Орчард“, до задънената улица.
Розуел издиша тежко и отвърна с леден глас:
— Добре, вече започваш да бълнуваш. Кажи ми отново какво искаш, защото току-що ме помоли за нещо напълно безумно.
— Закарай ме до края на „Орчард“. Трябва да отида до насипа в клисурата.