Подмененият

Признание

Следващия ден в училище ми беше като в мъгла. Бях спал съвсем малко, но пих от отварата и това сякаш изобщо нямаше значение. Розуел искаше да разбере защо Тейт е била толкова притеснена и аз му разказах някаква история за това как съм се почувствал зле в колата й и тя се е уплашила, на която той не повярва, но поне ме остави на мира.
Прекарах цялата сутрин, готвейки се за новата среща с Тейт, но тя не дойде на училище. За пръв път след погребението отсъстваше и за останалите това беше напълно естествено. Въпреки това не можех да спра да мисля, че след като ми беше казала всичко онова за сестра си и след целувките ни, тя ме избягваше нарочно.
Мисълта беше по-облекчаваща, отколкото предполагах. През последните няколко дни животът ми беше станал направо непоносим и Тейт беше усложнение, с което не знаех как да се справя. И все пак през целия ден, по време на часовете, на писането на домашните в библиотеката и ровенето из учебниците непрекъснато се улавях, че мисля за целувките ни. Когато се прибрах вкъщи, исках само да седна пред телевизора и да изключа мозъка си.
Щом стигнах до входната врата и влязох вътре, чух смеха на Ема. Тя се появи от дневната, докато чистех обувките си и събличах мокрото си яке. Усмихваше се по онзи неудържим, искрен начин, като че ли дори и да искаше, просто не можеше да спре — нещо беше толкова забавно. На главата си носеше мека черна шапка.
— На Джанис е — каза тя, докато я сваляше и оправяше косата си. — Имаме малко работа.
Протегна се към мен, хвана лицето ми в ръце и наведе главата ми, за да ме погледне по-внимателно.
— Изглеждаш изтощен. Сигурен ли си, че си добре?
Кимнах и с изненада осъзнах, че казвах истината. Единствената причина за изтощението ми беше, че цяла нощ бях навън.
— Просто съм уморен.
Ема ме погледна със съмнение и влезе отново в гостната. Взех си една ябълка от кухнята и после отидох в другата стая, за да проверя каква е тази работа с Джанис. Тя седеше на дивана и разгръщаше някакъв учебник. Косата й беше пусната свободно край лицето й и отново изглеждаше съвсем обикновена и нещастна.
— Какво правиш тук? — казах аз. — Дадох ти каквото искаше, така че спри да тормозиш Ема.
Джанис погледна нещо в съдържанието, после отново се върна в началото на учебника.
— Не тормозя Ема. Имаме да правим домашно. И не че искам да съм дребнава, но тя дойде при мен, не аз при нея. Не съм излязла навън, за да търся хубави музиканти, просто се записах на училище.
Седнах срещу нея и я наблюдавах как си води записки в малка тетрадка с кожена подвързия.
— Защо някой като теб изобщо ще ходи на училище? Извинявай, но какъв е смисълът?
Тя прокара пръста си по бележката под цветна диаграма на клетка, после вдигна глава.
— Смисълът е да науча всичко, което мога, в моята област. Повдигнах въпросително вежди.
— Твоята област?
— Фармацевтика, така я наричат сега. — Затвори учебника и се облегна назад. — Научното познание се променя толкова бързо, че е трудно да се следи цялата информация, но Ема е наистина много мила с мен. Обясни ми много неща за градинарството. Всъщност досега никога не бях отглеждала растения и беше важно да разбера всичко за семената и процесите на растежа. Ема ми даваше уроци.
Кимнах, защото си дадох сметка, че в място като Дома на яростта отглеждането на растения сигурно беше наистина сложна работа.
— Ема — провикна се майка ми от коридора. — Ще използваш ли целия този торен мъх, или да го изхвърля?
При звука на гласа й, Джанис трепна и лицето й доби странно, стреснато изражение.
— Ема — обади се отново мама и влезе в гостната. После спря рязко.
Джанис се изправи и протегна ръка.
— Здравейте. Аз съм…
— Махай се оттук — каза мама. — Знам какво си ти. Махни се от дома ми.
— Моля ви… — Джанис отстъпи назад, отдръпвайки ръката си.
Майка ми стоеше с вдигната брадичка и изпънати рамене, сякаш се страхуваше, че ако погледне дори за миг встрани, това време щеше да бъде достатъчно на Джанис, за да направи нещо ужасяващо. Ема влезе в стаята след нея с ръце, пълни догоре с книги, и после застина на място. Джанис вече се изнасяше към вратата с тъжно изражение, но същевременно личеше, че напълно разбира и приема положението. Ема я погледна. После се обърна и се втренчи в майка ни.
— Какво става? Какво й каза?
Майка ми издиша тежко и ми се стори, че като че ли изведнъж стана по-висока, отколкото беше.
— Кажи й да си ходи — каза тя с такова изражение, каквото никога не бях виждал на лицето й. — Кажи й, че не е желана тук.
Ема повдигна вежди и стисна решително устни. Бузите й поруменяха, а това беше сигурен признак, че ще каже нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Беше нормално за нея да се кара с татко, но никога не беше крещяла на майка ни. Все още не можех да реша дали не го правеше, защото скандалите и споровете с нея щяха да бъдат прекалено лесни за печелене, или защото нещо в нейното ледено спокойствие и мълчание можеше да бъде наистина плашещо.
Най-накрая тя затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш се насилваше да прояви търпение.
— Джанис ми помага със задачите по ботаника.
Звучеше почти убедително, но майка ми не беше разколебана и за секунда.
— Тя не е създание от този свят.
Забих пръсти в дланите си, докато Джанис просто си стоеше там.
Ема запази хладнокръвие за около три секунди. После захвърли купчината книги на земята.
— Значи си твърдо решена да я мразиш само защото не е точно като теб? И няма никакво значение, че е мила или че откакто съм я срещнала, не е направила нищо лошо и непрекъснато ми помага?
— Нямаш представа за какво говориш. Тя е от най-ужасния вид подземни твари.
— Ти дори не я познаваш! Не смятай автоматично всеки от тях за лош. Ами Маки?
— Да не си посмяла да го сравняваш с тях. Маки си е добре. Той израсна в почтено семейство, с почтени принципи. Той е като нас.
Ема стоеше над разпилените книги и каза много спокойно:
— Е, може би и те са като нас.
Мама не отговори веднага. Усмихна се язвително и тъжно.
— Като нас. Кажи ми някой от нашите приятели и съседи дали е фанатично отдаден на демон? Дали краде деца? Дали енориашите на Обединената методистка църква отвличат бебета и ги охранват като добитък, за да ги принесат после в жертва на загубена кауза? Маки е сладко, нормално момче, а те са чудовища.
Всички застинахме мълчаливи. Изпуснатите книги се разместиха и се разпиляха съвсем по килима. Майка ми изглеждаше като че ли искаше да сложи ръка на устата си и да прибере обратно думите си, преди да каже още нещо.
Внезапно бях убеден, че моментът е настъпил. Че най-накрая ще поговорим за всички отвратителни, гнусни неща в Гентри, за това как мили, нормални бебета бяха подменяни с изроди. Може би дори за това, че аз всъщност не съм неин син и едно дете на име Малкълм Дойл е мъртво заради групичка хора, които живеят под земята и се нуждаят от прясна кръв.
Щяхме да се заровим в мръсотията.
Майка ми въздъхна тежко и притисна дланите си една в друга.
— Те винаги се връщат. Само въпрос на време е. Наблюдават и чакат и когато се отпуснеш, идват и си вземат всичко.
— Спри да я наричаш „те“. Тя е личност!
Майка ми просто продължи със същия мъртвешки глас:
— Знаех, че ще вземат детето ми, ако им дам възможност. Направих всичко, което можех, за да го предотвратя — всеки номер, всяко заклинание. Напълних къщата с камбанки и монети, с ножици, но в крайна сметка се оказа напразно. Някой махна ножиците и те дойдоха и го взеха.
Тя и Ема стояха неподвижно и не откъсваха очи една от друга. Представих си къщата ни, пълна с амулети и всякакви джунджурийки, които според поверията отблъскват демоните. Как по-късно сигурно ги беше изхвърлила само за да спра да крещя в люлката.
Ема издиша шумно.
— Да — каза тя. — Да, аз ги свалих — аз взех ножиците и не ги сложих обратно. Аз го направих. Това ли искаше? Това гигантско признание ли очакваше? Че бях глупаво, малко четиригодишно дете?
Стаята се смали ужасно и вече не можеше да побере нас, четиримата, въпреки че аз се опитвах отчаяно да стана невидим в този момент, а Джанис отстъпваше назад към шкафа с книги. Ръцете ми трепереха, а Ема направо беше побесняла.
Осъзнах, че не беше нужно някой друг да я обвинява, тя сама се беше осъдила отдавна.
И наистина имаше причини да вярва в това — защото беше свалила ножиците от кошчето ми, защото не беше изпищяла или извикала, когато някой беше влязъл през прозореца и беше взел братчето й. Защото не беше изтичала да потърси помощ, след като бебето беше изчезнало, а беше останала с мен цяла нощ, провирайки ръцете си през решетките на люлката. Но това бяха привидните причини. По-важното беше, че аз бях тук, защото години наред тя ми се усмихваше, изслушваше ме и ме закриляше. Защото ме обичаше. Аз съществувах само заради нея.
— Добре! — изкрещя Ема и гласът й изплющя като плесник, висок и остър. — Добре, вината е моя, доволна ли си!
Майка ни стоеше сама в средата на стаята, раменете й се бяха отпуснали надолу, ръцете й висяха безжизнено край тялото й.
— Не — каза тя. — Моя е.
Но тонът й беше предизвикателен, както когато хората казват нещо, но всъщност искат да кажат, че вината наистина е на другия.
Джанис все още стоеше до шкафа с книги, все още докосваше вътрешната част на едната си ръка, сякаш я болеше там. Когато погледът ми се насочи към коридора, тя просто наклони глава и се измъкна навън. Няколко секунди по-късно чух как входната врата се отваря и затваря и ние останахме сами, с петнайсет години мълчание и с тъжния, търпелив призрак на Маки Дойл.
Никой от нас не каза нищо и стаята сякаш жужеше, наситена със силно електричество, което нямаше нищо общо с лампите или другите уреди в къщата.
Ема въздъхна и отпусна ръце. Погледна ме с отчаяние и излезе. Майка ми стоеше с гръб към мен и с притиснати до лицето си ръце.
— Мамо? — Протегнах се към нея и я обърнах към себе си. — Мамо, недей.
— Какво си направил? — попита тя и гласът й беше ужасно писклив, граничещ с истерията. — Да не си слизал под земята? Какво, за Бога, си направил?
Отскочих назад. Паниката в гласа й ме стресна и зяпнах с уста.
— Седни — каза тя. — Трябва да поговорим.
Седнах на ръба на дивана и когато тя се настани до мен, дълго време мълча. На стената големият изправен часовник тиктакаше с постоянство. В главата ми премина ужасяваща картина на бъдещето ми — как двамата седим така един срещу друг до края на живота ми и не знаем какво да си кажем.
След дълго време тя се пресегна през масичката за кафе и ме хвана за китката.
Стоях неподвижно и чаках.
Тя търкаше разсеяно дланта ми с палеца си.
— Когато срещнах баща ти, помислих, че той може да е шансът ми да забравя. Ново начало. Но просто бях толкова наивна. Те никога не си отиват, когато има възможност да спечелят още нещо.
Затворих очи и се опитах да се сетя за нещо, което искаха да спечелят от мен — нещо, което можех да им дам. Те имаха целия Дом на яростта, пълен със смеещи се чудовища и наводнени тунели.
— Вече им дадох каквото искаха. Не беше лошо или опасно. Просто искаха да бъдат обичани.
Тя се разсмя и звукът беше неприятен, остър и огорчен.
— Обич? Да не би да си повярвал на това? Те търсят топли тела. Трябва да си плащат данъка, също както всеки енориаш на Методистката църква дава своята лепта в кутията за дарения и всеки април си плаща данъците на правителството. И при тях е същото, само дето сметките трябва да се разчистват на всеки седем години и паричната система в тяхното царство е кръвта.
Кимнах, но не помислих за Малкълм Дойл. Не помислих за русата му коса или сините му очи, или за ужасната му, кървава смърт. Ако допуснех да си го представя, щях да го сънувам с години.
Майка ми седеше с приведена глава, загледана в ръцете си.
— Те пазят града и ни осигуряват безопасност и ни правят щастливи. За това са нужни обаче някои жертви. И понеже не са напълно лишени от сантименталност, предпочитат да проливат кръвта на нечии други деца.
— Твоята ли…? — Но това, което исках да кажа, беше — кръвта на Малкълм Дойл, на Натали Стюарт, на всяко друго дете, което беше откраднато, за да могат да пролеят кръвта му.
Аз бях особен случай. Не бях предназначена за обща употреба. — Очите й бяха празни, съкрушени и имах чувството, че се предполагаше да видя някаква ирония в случилото се. — Господарката ме харесваше. Наричаше ме „съкровище“, гледаше ме като свой домашен любимец и ми разказваше за всичките жертвоприношения, които правеха в нейна чест. Малки деца, които пищяха и викаха. Как преди шестстотин години воините идвали при нея, за да й принесат в дар победите и пораженията си. Как тя никога няма да позволи да ми се случи нещо. Държа ме толкова дълго при себе си, че бях като затворена в пашкул.
— Но ако Господарката не е искала да се върнеш у дома си, защо просто не те е спряла?
— О, тя щеше да ме спре. Щеше да ме държи завинаги при себе си, но някой дойде и ме върна обратно. Странно създание — чудовище — ме изведе от хълма една нощ и ме поведе през гората. После ме остави на стъпалата на родната ми къща така, както се захвърля загубено куче.
Взирах се в нея, опитвайки се да проумея болката в гласа й. Не виждах никакъв смисъл да е наранена.
— Но това е било добре, нали? Върнала си се у дома.
— Не можеш — каза тя. — Никога вече не можеш да се прибереш у дома си в истинския смисъл. След като изчезнеш, близките ти намират начин да не им липсваш. Продължават с живота си напред. А и какво можеш да правиш с момиче, което не може да понася газовете от колите? Което ослепява на слънчевата светлина? Чуй ме внимателно. Познавам ги. Знам как мислят и те винаги мислят само за едно — какво могат да спечелят от теб.
— Но за какво съм им нужен аз?
Тя сви рамене и потръпна силно.
— Не знам, но може да си сигурен, че искат нещо. Те ще те използват, ще те манипулират и когато вече не им вършиш работа, ще те захвърлят. — Внезапно се усмихна — плашеща, тъжна усмивка. — Седях на възглавничка в краката й и си играех с часовник с кукувичка. Пеех й песнички и тя ги повтаряше след мен. Не можеш да се върнеш при тях. За нищо на света няма да го позволя.
Поех си дълбоко дъх.
— Казаха ми, че ако не им помогна, ще наранят Ема. Не можех просто да си седя тук и да позволя да й направят нещо.
Мама се изправи и се наведе по-близо към мен.
— Ема е почти на двайсет години. Може да се грижи сама за себе си. Ти си уникален — може би дори ценен за тях — и те искат нещо от теб. Когато някой от подземните иска нещо, то никога не е безобидно. Не се връщай там.
— Ами ако й направят нещо ужасно, за да ме накажат?
— Те така или иначе ще те накажат — каза тя, — защото мразят да губят. Когато откраднаха Малкълм, го направиха, за да ме накажат, че си тръгнах.
— Но нали не си го решила ти сама? Била си дете — била си жертва.
— Но ги напуснах и Господарката не може да прости такова нещо, защото само това е от значение. — Свали ръце от лицето си и ме погледна. — Те просто ще те използват, Маки. Как да те накарам да разбереш колко са опасни тези създания?
Но когато се опитах да си представя опасността, в главата ми се появяваше изражението на Джанис, тази смесица от загуба и объркване. Това, че Емай обясняваше процесите на разпространение на семената не беше използване от нейна страна, беше споделяне на общи интереси. Така правеха хората, когато искаха да бъдат приятели.
— Чувствам се по-добре — казах накрая. — Може би за пръв път в живота си се чувствам толкова добре и това е само заради тях.
— Не разбираш ли? Те са те купили. Открили са каква е цената ти.
Но за мен в голямата схема на нещата цената ми не беше неразумна. Бяха ми дали повече, отколкото някога се бях надявал да получа, и най-важното беше не облекчението от болката или липсата на изтощение, или дори обещанието, че мога да бъда нормален. В главата ми внезапно се появи една-единствена мисъл, толкова ясно и категорично, че нямаше място за нищо друго — Ема.
— Нямах друг избор.
Мама седна на стола с висока облегалка и обви ръце около себе си. Очите й бяха ясни и тъжни.
— Всичко в живота е въпрос на избор.