Подмененият

Благословен

Събудих се в тъмнина, свит на леглото на Мориган, завивката се беше смъкнала в краката ми. Миризмата на чаршафите беше влажна и непозната, като въздух в мистериозен таван на стара къща.
Когато очите ми привикнаха с мрака, започнах да различавам обектите. Гигантската къща за кукли в единия ъгъл, солидния гардероб с огледало на вратата в другия. Мориган спеше до мен, сгушена на кълбо, засмукала палеца в устата си и с мръсна кукла, притисната до гърдите си. Косата й се беше отдръпнала от лицето й и тя изглеждаше непривично спокойна, като малко дете. Измъкнах се от завивката и стъпих на пода. Ръката още ме болеше на мястото, където Джанис беше забила иглата, но се чувствах по-добре от друг път след подобна реакция и много по-добре, отколкото имах правото да се чувствам, като се имаше предвид, че Алис беше вкарала железния си език в устата ми.
Оставих момичето да спи в гигантското си легло и изминах пътя си през фоайето, нагоре по коридора и навън, сред дъжда.
* * *
Когато отидох до къщата на Розуел, лампата на верандата беше изгасена, а колата му беше паркирана на алеята. Минаваше полунощ, но стаята му светеше. Застанах сред лехите на майка му, в сянката на гаража, и му написах съобщение да слезе долу.
Посрещна ме на страничния вход и ме погледна така, сякаш щеше да каже нещо, но аз поклатих глава. Той сви рамене и посочи към парка. Изминахме двете пресечки, без да говорим.
В парка Розуел се запъти към една дървена маса за пикник в края на детската площадка за игра, седна на пейката и се облегна назад с вдигната на главата качулка. Ръкавите на якето му бяха смъкнати и покриваха пръстите му. Замислих се, че всички вече бяха започнали да свикват с лошото време и не след дълго просто щяхме да се научим да живеем така, без чадъри и дъждобрани. Просто щяхме да сме постоянно подгизнали и мокри.
Седнах до него и се опитах да оформя по-точно в главата си това, което исках да му кажа, но гърлото ме болеше и никоя от думите не изглеждаше правилна.
— Е, защо не спиш още?
Той сви рамене.
— Работех по часовника, чаках някакъв знак, че не си умрял. Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти беше извън обхват, дори не можах да оставя гласова поща.
Звучеше спокойно, типичният Розуел, но начинът, по който ме гледаше, ме изнервяше. Той се обърна и сложи ръка на рамото ми, нещо средно между удар и сграбчване.
— Адски ме уплаши! Какво, по дяволите, стана?
Погледнах към празната площадка с ръждясалата пързалка и изоставените люлки и се опитах да се държа нормално. Сърцето ми биеше силно, както когато се изнервях, преди да изляза в час пред класа за някоя презентация. От другата страна на ниската ограда очертанията на хълма бунище се открояваха смътно на тъмния фон на дърветата и небето. Усещах погледа на Розуел, прикован в лицето ми.
— Добре — каза той най-накрая. — Не че те нападам, но напоследък се държиш по-странно от обикновено. Ще бъдеш ли така добър да изплюеш какво става с теб?
Сърцето ми биеше толкова бясно, че направо ме болеше. Затворих очи, преди да отговоря.
— Аз не съм истински.
Това изявление го разсмя — силен и остър смях, почти като лай.
— Да. Истински си. Може и да си смахнат и странен, но определено не си говоря сам в парка.
Думите му бяха като освобождение за мен. Предполагаше се да съм щастлив, но вместо това се чувствах ужасно. Наведох се напред и хванах главата си с ръце.
— Какво е? — попита той много тихо. — Просто ми кажи защо си такъв, какъвто си.
Сякаш ми липсваше някаква основна съставка, която щеше да ме направи цял и нормален като всички други. Сведох очи към тревата, за да не трябва да гледам към него. И тогава му разказах историята, парченце по парченце. Отвореният прозорец, скърцащата мрежа, люлката и как Ема не се уплаши от мен, как протегна ръка през пръчките. Как, принципно погледнато, аз бях просто един паразит — като кукувиците.
Зачаках да ме нарече лъжец или побъркан. Гентри умело пазеше тайните си и хората бяха свикнали отдавна да отричат всяка част от картинката, която не им изнасяше.
Площадката беше в края на парка, след игрищата за бейзбол и един голям правоъгълник от окосена трева. Когато бях малък, повече от всичко исках да играя там с другите деца, но ми бяха разрешени само игрите на трева, първо гоненица, после фризби и леки спортове с топка, но Розуел никога не възразяваше, че трябваше да стоя далече от катерушките и въртележката.
Той си пое дълбоко дъх и хвърли бърз поглед през рамо към улицата.
— В нашето семейство никога не се е случвало — каза най-накрая. — Отвличанията, подмените, каквото и да е там. На нас не се случва.
За минута не знаех какво да му отговоря. Твърдението беше прекалено дръзко, като се имаше предвид историята на града.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— На мен ми се струва, че някъде по линията на рода се е случвало едва ли не на всяко семейство в Гентри. Всеки има някакъв братовчед или баща, или баба, или чичо, който знае история за роднина, който внезапно е започнал да се държи странно и после е умрял.
Розуел се ухили и поклати глава.
— Гадно, нали? Но в рода на Рийд това никога не е ставало.
Зяпнах го изненадано.
— Защо?
Той сви рамене.
— Защитени сме. — Каза го така, сякаш се шегуваше с това, но и двамата знаехме, че беше истина.
Розуел беше енергичен, пълен с живот, недосегаем. Беше синът, който всяко нормално семейство трябваше да има. Ако поне мъничко приличах на него, животът ми щеше да бъде напълно различен. Сетих се за това, което ми беше казала Мориган. Мисълта, намерението беше от значение. Ако вярваш, че си защитен, способен, популярен, харесван от всички, наистина си такъв.
Внезапно обичайната усмивка изчезна от лицето на Розуел. Взираше се в краката си.
— Не че трябва да се чувствам виновен…
— Но всъщност е така.
Той кимна към обувките си и се усмихна тъжно.
— Дали това не е причината да се мотаеш с мен, как мислиш? Може би нямаш нищо против колко съм смахнат, защото и ти си малко странен?
Розуел спря да изучава обувките си и ме погледна.
— Не е така. Не искам да споря с теб, но има и други причини да си приятел с някого, освен че си странен колкото или почти колкото него. Ти си наистина интересен човек, знаеш ли? И когато съм с теб, не ми се налага винаги да съм щастлив или забавен. Мога да ти кажа всичко, което мисля. Понякога си труден за разгадаване, Маки, но с теб е лесно да се говори.
Беше ми приятно да си мисля, че Розуел имаше и друга, основателна причина да ми бъде приятел, освен че бащите ни работеха заедно в църквата, но това не променяше факта, че бях нещо ненормално, че бях лъжа.
— Маки Дойл е мъртъв. Аз съм никой.
Розуел се наведе напред и се облегна на коленете си.
— Виж, Маки си ти. Започнах да те наричам така в първи клас — теб, не някой друг. Никога не съм познавал Малкълм Дойл. Ако той е мъртъв, това е наистина много жалко, но не променя нищо. Той не си ти.
Не можех да го погледна.
— Ти… виж, ако си играеш с мен, трябва да ми кажеш.
— Маки, не ме разбирай погрешно, но през целия ми живот ти си бил най-странната личност, която съм познавал. Това обаче не означава, че не си истински. Всъщност те прави доста специален.
Забих пръсти в ръба на масата за пикник.
— Това е най-важното и определящо събитие в живота ми, а ти говориш за него така, сякаш е нещо нормално. Сякаш е нищо.
Той се облегна назад и вдигна глава към небето.
— Е, може би трябва да спре да бъде такова. В един средностатистически живот се случват много повече събития и едва ли най-важното трябва да остане нещо, което е станало, преди да навършиш една година.
Знаех, че е прав, но си беше плашещо. Погледнах встрани, защото не исках той да види колко самотен бях в този момент. Чувствах се объркан, като си помислех, че това, което ме беше определяло толкова дълго, за някой друг можеше да бъде съвсем незначително.
— Тази вечер направих нещо много глупаво — казах и долових издайническата нотка на страх в гласа си.
— Досетих се. Когато започна да се гърчиш, разбрах, че този път е нещо голямо. Обица на езика, а? Толкова ли я харесваш наистина — искам да кажа, толкова, че да я целунеш въпреки всичко?
Поклатих глава.
— Тя… тя се държи с мен, сякаш съм нормален. Като че ли не съм различен, нито странен. Просто съм като всеки друг.
Розуел се засмя толкова силно, че се притесних някой отвън да не чуе и да дойде да види какво става.
— Това ли ти е критерият? Момиче, което те смята за съвсем обикновен, за всеки друг?
— Не. — Подпрях се на лакти и се загледах в дъжда. — Просто понякога е приятно да бъдеш с някого, който не те кара да се чувстваш като пълен изрод.
Стояхме на пейката и зяпахме към детската площадка. Розуел проговори пръв, сякаш току-що му беше хрумнало нещо много забавно и той се опитваше да не се разсмее.
— А с кого би излизал, ако изключим фактора „нормалност“? Искам да кажа, ако не искаше да те мислят за обикновен и скучен.
— Да излизам? — Наклоних глава и придърпах ръкавите на якето си надолу. — Сигурно с Тейт.
Очаквах да се разсмее, може би да ме попита дали имам предвид Тейт Стюарт или говоря за някое друго момиче със същото име, но с не толкова дръпнато отношение.
Той просто кимна и ме побутна закачливо с рамо.
— Така значи. Не ме разбирай погрешно, тя е малко плашеща, но може да бъде и готина. Поне не е начинаеща кучка, която ще развие пълния си потенциал в някое колежанско сестринство като Алис и сие.
Засмях се, но смехът ми прозвуча фалшиво, така че млъкнах.
— Няма начин. Не можеш да си представиш колко я вбесих. Нищо не може да се направи.
Розуел поклати глава.
— Нищо не е непоправимо. Господи, фактът, че близнаците направиха машина за сняг от две стари неработещи и от части от сушилня е доказателство за това. А и хората са доста предсказуеми, след като ги опознаеш. Не се променят чак толкова много. Помниш ли как в седми клас Тейт и Дани спореха в час и двамата се скараха жестоко за смъртното наказание? Тя не му говори цял месец, но после му прости.
— Супер. Онова беше презентация в час. И тя беше на дванайсет. — Въздъхнах и потърках лице с дланите си. — Роз, нямаш си идея колко прецаках нещата. Ако има и малко здрав разум в главата си, тя сигурно ме мрази.Розуел сви рамене.
— Добре, тя те мрази. Ако обаче искаш да излизаш с нея, преглътни го и й кажи, че съжаляваш. Ако тя е разумен човек, ще ти прости. Ако не е, може би ще се наложи да я забравиш и да се задоволиш с момичета, които те мислят за нормален. Но да са без обици на езиците си, ей!
Седяхме на пейката, не говорехме и не се поглеждахме, но всичко беше наред. Дъждът почти беше спрял и във въздуха се носеше само лека, хладна мъгла. В момента това ми беше абсолютно достатъчно, да си седя така с него и нещата да са толкова прости и ясни.