Подмененият

Нощният Гентри

По-късно вече лежах по корем в леглото си. Звуците в къщата ми бяха познати. Хладилникът, климатикът. Водата в тоалетната на горния етаж, която никога не преставаше да тече.
На долния етаж се чу как входната врата се отваря и затваря. Шумолене от оставянето на пощата върху масата. Нямаше тракане на токове или тътрене на подметки. Майка ми носеше бели удобни гуменки както всички медицински сестри. Напълно безшумни.
- Шарън - провикна се баща ми. Гласът му май идваше от кухнята. - Ще дойдеш ли тук, ако обичаш?
Мама отвърна нещо неразбираемо. Явно е било „не", защото минута по-късно чух шума от пускането на душа в банята. Винаги се къпеше веднага щом се прибереше у дома, защото в работата си беше постоянно сред кръв. Защото през целия ден докосваше инструменти от неръждаема стомана.
Превъртях се по гръб и се загледах в тавана, към прикрепената над главата ми лампа. Вентилаторът се въртеше и създаваше сенки, подобни на драконови криле. Най-накрая отворих прозореца и се измъкнах навън, на покрива.
От толкова високо имах гледка към съседните къщи и към задния ни двор. Приклекнах, наведох се напред и се подпрях с лакти върху коленете си. Дъждът беше спрял, но в небето все още припръскваше приятна, прохладна мъгла.
Под мен на тротоара имаше мотоциклети, пожарни кранове и паркирани коли. Дърветата се простираха в стройна редица по цялата улица. Целият град миришеше на просмукалото се в него желязо, но отдолу ароматът на зеленината все още беше жив и се усещаше.
Някой ходеше из коридора пред стаята ми, влачейки краката си по килима. После се чу тихото и предпазливо потропване по вратата.
Наведох се през прозореца и надникнах в стаята.
- Да?
Ема отвори вратата. Косата й беше прибрана и се беше приготвила за лягане, а на краката си носеше ужасните си мъхнати пантофи. Покатери се на леглото ми и се измъкна навън при мен, на покрива. Пазейки равновесие с две ръце, седна предпазливо до мен върху влажните плочи на покрива.
Гледахме надолу към улицата. Ема се облегна на мен и отпусна главата си на рамото ми. Извърнах се леко и подпрях брадичката си върху нейната глава.
- Значи с татко сте се скарали, така ли?
- Зависи как го възприемаш. Според него аз наруших основно семейно правило, а според мен той се държа като изперкал. Ти хвана края на скандала и малко го отнесе заради мен. Съжалявам.
Поклатих глава.
- Той не е изперкал. Просто иска да се държа по-внимателно и да не привличам внимание. Заради хлапето, което погребваха днес. Или заради Килан Кори.
- О, Господи, иска ми се да спре да говори за това. Изобщо не помага, като ти разказва тези прашасали ужасяващи истории.
Плъзнах пръстите си по повърхността на покрива. Плочите бяха груби, с множество поцинковани гвоздеи по тях. Когато ги докоснех, ме пронизваше изгаряща болка, не силна, но достатъчна, за да привлече вниманието ми.
- Не ми е разказвал историята от доста отдавна. Но знам, че имаше точно това предвид. Има едно момиче, Тейт, от училище. Погребението беше на нейната сестричка.
Ема кимна и вдигна глава от рамото ми.
Въздухът беше студен. Тя потръпна и обви ръце около себе си, за да се стопли.
- Трудно му е. - Вече не ме докосваше и гласът й звучеше странно. - И на двамата им е тежко. Предполагам, че това означава, че и на мен би трябвало да ми е тежко, но просто не го чувствам по този начин, разбираш ли? Ти си единственият брат, който някога съм имала.
Взирах се в чорапите си. Бяха изцапани от плочите и по тях бяха полепнали множество малки камъчета и песъчинки.
- Може ли да не говорим за това?
Ема си пое дълбоко дъх и се обърна към мен.
- Омръзна ми да не говоря за това. Не си ли забелязал, че всички в този град отчаяно се опитват да се преструват, че всичко е просто чудесно? Че нищо нередно не се случва тук?
Кимнах, но устоях на желанието си да й отвърна, че понякога това е по-лесният начин. Дращех разсеяно с нокти по плочите и не казах нищо.
Ема скръсти ръце на гърдите си.
- Ти приличаш много на него.
Инстинктивно присвих рамене и се прегърбих. Тя говореше за брата, който трябваше да има, и всичко, свързано с него, дори най-дребните неща, ме притесняваха и целият се вцепенявах.
Ема продължи с тихия си, сънлив глас:
- Беше рус, поне така си мисля, като теб... Знам, че имаше сини очи, защото и твоите бяха такива за известно време. Но после синьото някак се изтърка. Като че ли цветът се процеждаше някъде, капка по капка, нещо такова... Може би беше някаква магия или заклинание, но просто се променяше и един ден синьото изчезна и се появи ти.
- Но всъщност не си спомняш какъв беше?
Ема се загледа в ръцете си и смръщи вежди, опитвайки се усилено да си спомни.
- Бях много малка - каза тя най-накрая. - Невинаги осъзнавам разликата между преди и след това. Спомням си някоя подробност, но не знам дали е свързана с теб или с него. Най-добре си спомням ножиците. Мама беше завързала едни ножици на панделка над кошчето. Бяха красиви.
Сетих се за суеверията на Стария свят. Номера, с които хората се опитвали да предпазят добитъка си и да защитят дома си. Беше все по-очевидно, че те изобщо не вършеха работа.
Ема въздъхна.
- Предполагам, че изобщо не си го спомням - каза тя. - Имам откъслечни спомени за разни неща, които мама правеше, за да не го откраднат.
Повдигна едното си коляно, за да може да го обвие с ръце. Косата й беше започнала да се изплъзва изпод ластика и тя я прибра отново. Вперила поглед в нищото навън, изглеждаше самотна и тъжна. Като маяк в мрака. Като монахиня.
Исках да й кажа, че я обичам, и то не по сложния начин, както обичах родителите ни, а по онзи простичък, естествен начин, за който изобщо не се замисляш. Обичах я така, както дишах.
Тя въздъхна и ме погледна отново.
- Какво? Защо ме гледаш така?
Свих рамене. Беше съвсем естествено и лесно за мен да изпитвам това чувство към нея, но думите просто не излизаха от устата ми.
Ема се взира дълго време в мен. После ме докосна нежно по бузата.
- Лека нощ, грознико.
Намъкна се обратно в стаята през прозореца, с главата напред, и краката й за известно време стърчаха навън. Пантофите й се бяха изцапали от плочите и за миг ми се поиска да се протегна и да я ощипя по глезена, но не го направих.
Кварталът под мен беше заспал и спокоен. Облегнах се напред на лакти и погледнах към улицата.
Гентри имаше две различни лица и нощем виждах едното по-ясно. Градчето имаше обичайните зелени морави в спокойните предградия, но също така строго пазеше своите тайни. Беше от онези места, където нощем хората проверяваха два пъти ключалките на вратите или придърпваха близо до себе си децата си, когато обикаляха из магазините. Те заковаваха конски подкови над входните си врати и слагаха истински камбанки вместо онези играчки, които другите закачаха на дърветата, за да звучат красиво, когато задуха вятър. Носеха железни кръстове вместо златни, защото златото не можеше да ги защити от хора като мен.
Може би по-смелите заравяха кварцови или ахатови късове в градините си или оставяха чинийки с мляко навън за късмет - малки дарове в задния двор за каквото и да дебнеше там, в сенките. Ако някой ги попиташе за това, те свиваха рамене или се засмиваха, но не спираха да го правят, защото, ей, ние живеехме на място, където хората оставяха лампите на верандите си светнати и не се усмихваха на непознати. Защото когато слагаха няколко красиви камъка сред лехите си с невени, ранният сняг никога не падаше върху клоните на дърветата им и техните градини изглеждаха по-хубави от тези на другите. И защото, най-вече, нощем сенките оживяваха и изчезваха деца, а ние живеехме в място, където никой никога не говореше за това.
След известно време се прекатурих през рамката на прозореца и се пъхнах в леглото си. Оставих прозореца отворен, за да мога да дишам. Атмосферата в къщата не беше лоша, но въпреки това ми беше трудно да спя, когато въздухът наоколо миришеше на гайки, железни скоби и гвоздеи.
Когато вятърът влезе вътре, потръпнах от студа и се свих по-дълбоко под завивките си. Навън в двора пееха щурци и клоните на дърветата се удряха един в друг. Надолу по пътя, сред израсналата трева, щъкаха мишки, а нощните птици цвърчаха безспирно като че ли бяха тенекиени механични играчки, навити до безкрай.
Сложих възглавницата върху главата си, за да избягам от звука. Шумовете от двора станаха малко по-приглушени и се запитах дали Розуел възприемаше нещата винаги по този начин. Дали всички други, освен мен чуваха тези звуци толкова тихо? Той можеше да влезе в класната стая и вниманието му не се отвличаше от шумоленето на листовете, нито от бученето на вентилационната система. Трябваше да си напомням да не трепвам всеки път, когато някой затвореше вратата или изпуснеше книга, в случай че звукът не беше достатъчно силен, за да стресне някой друг.
Такъв беше животът в Гентри - ходене на училище всеки ден, опит за сливане с другите в свят, където всички с щастливи усмивки пренебрегваха нещата, които не им понасяха, винаги готови да извърнат поглед встрани и да се направят, че нищо не са забелязали, стига ти да следваш неписаните правила на играта.

Иначе как щяха да продължат да живеят чистичкия си, спретнат живот в предградията?
Може би не беше чак толкова трудно. Винаги, навсякъде са умирали деца. Защо не и тук? Те се разболяваха и състоянието им се влошаваше и никой не можеше да разбере какво точно им има. Някой някъде загубваше син или дъщеря. Организации измерваха нивото на замърсяване и обвиняваха подземните води. Олово, може би, или пък токсично просмукване от старите насипи с отпадъци от рафинерията.
Натали Стюарт беше просто поредният случай на починало дете, погребано в гробището на улица „Уелш", с баща ми, стоящ над нея, докато провеждаше церемонията, и това беше тъжно. Знаех сценария, какви трябва да бъдат нормалните реакции, но когато се опитвах да изпитам тъга или съжаление, дори от най-любезния и дистанциран вид, просто виждах Тейт как седи сама в закусвалнята. И когато се замислех за нея, чувството, което усещах, че излъчва, не беше тъга, а самота. Когато си представях празните столове, които я обграждаха, не скърбях за сестра й. Изпитвах само същата стара, тъпа болка, която ме тормозеше всеки ден.
Простичката истина беше, че всеки от нас можеше да разбере този град. Можехме да го опознаем и или да го обикнем, или да го намразим. Можехме да го обвиняваме и да го отхвърляме, но това нямаше да промени нищо. В крайна сметка и ние бяхме просто част от него.