Подмененият

Нашите грехове

Димът беше мазно черен. Издигаше се в колона, висока сто, може би двеста метра над града, зловещо като сцена от Страшния съд.
— Мамка му — казах аз, а гласът ми прозвуча напълно глухо, без всякаква емоция в него.
— Мамка му. Църквата гори.
Тейт беше на верандата до мен. Постави ръка утешително на рамото ми, съвсем плахо. Над нас избоботи гръмотевица и вятърът се засили, но и под неговия мощен тътен чувах глухото бучене на пламъците. Прескочих наведнъж стъпалата и се затичах към пожара. Улица „Уелш“ беше черна от струпалото се множество. В мига, в който завих зад ъгъла, усетих пулсиращата на вълни жега и тежкия, остър мирис на пушек и пепел. Навсякъде имаше светлини и сирени, коли и камиони бяха паркирани напряко по ъглите и блокираха движението. Църквата беше обхваната цялата в пламъци. Те ближеха стените на сградата с оранжевите си езици и след страшната им ласка тухлите оставаха черни. В основата на камбанарията имаше грозна дупка и от нея излизаше дим на талази. Навсякъде имаше вода, но този път тя се изливаше от маркучите на пожарната, а не от небето. Стичаше се по тротоарите и по улицата, черна от саждите, блещукаща от искрите и незагасналите въглени.
Пожарникарите препускаха напред и назад по тревата и извеждаха хората по двама, по трима от църквата. Открих Ема на моравата отпред. Стоеше сама, встрани от останалите, обвила ръце около себе си, загледана в изгарящото Неделно училище. Отидох при нея, придърпах я към себе си, прегърнах я силно. Когато вдигна глава, лицето й сякаш щеше да се разпадне.
— Как е започнало? — попитах аз, докато я прегръщах и я оставях да се отпусне напълно в ръцете ми.
— Не знам — може би от някоя светкавица. Имаше много светкавици. Параклисът беше пламнал, преди да дойдат пожарните коли. Не мисля, че ще успеят да спасят църквата. Покривът й вече го няма.
— Къде е татко?
Ема поклати глава. Устните й бяха разтворени, но като че ли не знаеше и нямаше какво да каже.
— Ема, Ема… Къде е татко?
— Не знам, не знам. Вътре имаше толкова много хора — женският хор, учениците, чистачите. — Поклащаше непрекъснато главата си, без да може да спре. — Бяха поне трийсет души.
Тръгнах през улицата към църквата и пресякох полицейската линия, минах под ограничителната лента, покрай служителите от пожарната и бързата помощ, които отвеждаха членовете на църковния хор към линейките с кислородни маски на лицата. Оглеждах кашлящите хора, завити с одеяла, търсейки баща си, и когато не го открих сред бродещите навън мъже и жени, отидох при носилките, поставени на земята. Една от тях беше покрита и сърцето ми спря за миг от страх, но още преди да стигна съвсем до нея, знаех, че не може да е той. Тялото беше малко и крехко под чаршафа. Тяло на жена. На момиче.
Отидох при шофьора на линейката и го хванах за ръката. Не беше от енорията на баща ми, но лицето му ми беше познато от многобройните пикници на болницата, които бях посещавал през годините с майка си — Брад или Брайън, някакво стабилно, приятно име. Дръпнах го силно и го накарах да се обърне към мен.
— Кой е?
Той поклати глава.
— Нямаме право да казваме такива неща. Трябва да бъде обявено официално от лекарите. — Гласът му беше печален и той се взираше в мен с дълбока мъка. — Не мога да ти кажа. Лекарят или съдебният патолог ще направят заключението за смъртта.
Пуснах ръката му и се извърнах, поразен от дълбоката формалност на процедурата — някой трябваше да те обяви официално за мъртъв. Вече знаех, че е мъртва, както и той, и нямахме нужда от потвърждението на съдебния патолог. Тялото й беше тук пред нас, под чаршафа, и нямаше никакво значение кой щеше да го каже на глас пред останалите. Нищо нямаше да се промени от това, че някой лекар с опулени очи или друго служебно лице щеше да я признае за мъртва. Погледнах към покритото тяло. Дъждът беше преминал и леката мъгла, останала след него, пропиваше бавно плата. Формата на лицето не се различаваше. Но познах обувките. Върховете им се показваха изпод чаршафа съвсем малко. Бяха с равен ток, от черна и червена кожа, с малки цветчета отпред. Виждах чорапите й през отворените пети. Бях ги забелязал още на купона на Стефани за Хелоуин. Изобщо не подхождаха на останалия костюм на Джена Потър.
Прокарах пръсти през косата си, опитвайки се да разбера какво всъщност изпитвах. Тя беше мила. Небрежна и повърхностна може би. Но мила. Не заслужаваше да умре така, давеща се с отровен дим, докато дробовете й откажат. Поздравяваше ме, когато влизах в класната стая, и ми даваше химикалки, и стоеше спокойно встрани, когато Алис говореше гадни, злобни неща за другите момичета — а тя често го правеше, винаги съм го знаел, дори когато се зазяпвах по гъстите й клепки или гледах замаяно косата й, но Джена не постъпваше така. Тя не беше направила нищо лошо на никого.
Обърнах гръб на Брад, който изглеждаше изнемощял и психически разстроен, насочих се към кръга от зяпащи хора и започнах да оглеждам тълпата за баща си, докато най-накрая го намерих. Стоеше по средата на улицата, облечен в тъмносиния си костюм, който винаги носеше на работа. Косата му беше мокра, а бялата му риза вече не беше толкова бяла, цялата покрита сажди. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото, очите му се взираха в горящата и срутваща се църква. Изглеждаше напълно отчаян, безпомощен. Не ме видя. Знаех, че в момента можеше да види само разрушената църква. Тя беше историческа забележителност, една от най-старите сгради в Гентри, а сега вече я нямаше. Застанах до него и гледах как изчезват в пламъците и последните остатъци от нея, мислейки си колко е странно, че една постройка или един човек можеха да се превърнат в символ на толкова много неща. Това не беше просто сграда, беше самият Гентри, така както и Натали беше Гентри — символ на града, конкретно топло, живо тяло, което въплъщаваше всички останали.
Наблюдавах димящата църква и унищоженото Неделно училище, изпълнен със странна, неестествена нежност към тях. Те бяха построени, за да служат на Бога и да отблъскват нещастията и бедите далече от този град. В ъглите на покрива имаше два гръмоотвода и един върху камбанарията и именно там беше ударила светкавицата. Ударът беше направил контакт на сантиметри от най-високия гръмоотвод. Явно беше образувал волтова дъга встрани от метала, което нямаше нищо общо с принципите и логиката на светкавицата, но имаше много общо с друг вид бедствия.
Обърнах се и си тръгнах от дима и хаоса пред почернялата църква, защото исках да бъда далече от покритото тяло на Джена и съсипания ми баща, и се запътих към насипа в клисурата.
Стигнах до улица „Конкорд“, когато бурята се засили, вдигна във въздуха купчините сухи листа и ги завъртя в истинска вихрушка над главата ми.
— Маки, Маки, почакай!
Карлина тичаше по тротоара след мен. Беше облечена в черното си дълго палто и беше увила шал на главата си.
Дъждът беше толкова рехав, че приличаше на мъгла, стелеща се плавно под светлината на уличните лампи. Капките вода се стичаха от краищата на палтото й и се разпръскваха в краката й.
— Къде си тръгнал? — попита тя, спирайки под уличната лампа.
— Ти къде мислиш? Слизам долу да попитам Мориган защо, по дяволите, унищожи църквата! Цялата сграда я няма, Карлина! Просто я няма.
Тя притисна ръце към лицето си и раменете й се отпуснаха безжизнено.
— Не е така. — После го повтори. — Не е така, както си мислиш.
— Тогава ми кажи как точно е. Кажи ми какво стана с църквата. Вие ли изгорихте църквата на баща ми?
— Ние не сме чудовища, Маки. Не сме направили това.
Лицето й беше странно безизразно и за пореден път бях поразен колко различна изглеждаше от жената на сцената. Карлина Карлайл означаваше дим и цветни светлини. Тази нова жена беше загадъчна и студена. На улицата въздухът беше още горещ и тежък от пожара.
— Кои сме всъщност тези „ние“? — казах аз уморено, защото вече ми беше все едно какво щеше да ми отговори.
— Не обичаме много имената. Когато назовеш нещо, ти вземаш част от силата му. То става известно, познато на хората. Наричали са ни с различни имена — добрите съседи, приказният народ. Сивите, старите, другите. Духове, призраци, демони. Тук никога не са давали имена. Ние сме нищо за тях.
Замълча за минута и когато продължи, гласът й звучеше различно.
— Господарката обича да причинява болка и страдание на града. Обича да подпалва пожари.
— Къде е тя?
— В хълма от шлака край парка има врата. Но не ти препоръчвам да отиваш там. Тя е изключително опасна и Мориган може да побеснее, че си се изложил на риск.
— Е, да побеснее тогава.
Карлина се обърна и се загледа към пътя.
— Трябва да помислиш добре какво правиш. Може и да си ядосан в момента на това, което прави Господарката, но не е твоя работа да се изправяш срещу нея заради тях.
— Спри да говориш за тях и ние. Аз съм един от тях.
Карлина кимна, очите й бяха големи и тъжни.
— Тогава вземи нож със себе си. — Гласът й беше съвсем тих. — Обикновен кухненски нож. Завий го в кърпа, в каквото и да е парче плат, но го вземи със себе си и го забий в земята в основата на хълма. Вратата няма да се отвори по друг начин.
— И това ли е? Просто да забия ножа и вратата ще се отвори? А после? Да се усмихна и да вляза вътре, така ли?
Карлина пъхна ръце в джобовете си.
— На захвърлените е позволено да се върнат у дома, ако пожелаят. Тя може и да е истинска кучка, но поне това ти го дължи.
Дъждът продължаваше да вали упорито. Усещах думата „захвърлени“ да плющи като шамар в лицето ми. Може би Карлина забеляза промяната в изражението ми, защото въздъхна и сведе смутено очи към земята.
— Мога само да ти пожелая „късмет“.