Подмененият

Свешените неща

Събудих се треперещ, извит в странна поза на пейката. Болката в гърба ми беше убийствена и пръстите ми бяха изтръпнали и вкочанени. Беше шест часа сутринта. На телефона ми имаше шест пропуснати обаждания от Ема и две от Розуел.
Училището определено не ми беше сред приоритетите за деня. Ръцете и краката ми бяха измръзнали и имах нужда да се прибера у дома, да си взема душ, да се хвърля на леглото си… Но знаех, че първото нещо, което трябваше да направя, когато изгрееше слънцето, беше да говоря с Тейт, така че поех към нас, но по улица „Уелш“, за да мина покрай тяхната къща. Тя беше навън, вратата на гаража беше вдигната и предположих, че или замисля сама да избяга нанякъде, или по-скоро някой беше уведомил ръководството на училището, че е спукала от бой Алис. Наказанието за бой между ученици беше отстраняване от учебни занятия.
Капакът на буика беше вдигнат и Тейт ровичкаше нещо под него. Когато стигнах до алеята им, измъкна глава изпод капака и захвърли на земята гаечен ключ. Той издаде силен, остър звук, когато се изтърколи по цимента, после изчезна под колата.
Тя ритна бронята и отстъпи назад, сбърчила чело.
— Тейт — казах аз. После млъкнах, без да добавя и дума повече. Гласът ми звучеше пресипнало, като изхабен от употреба.
Тя се обърна, усмивката беше започнала да се появява на лицето й, но после угасна, преди да е грейнала напълно.
— Какво е станало? Какво правиш тук?
Поклатих глава, хванах я за ръката и я издърпах навън, към бледата дневна светлина.
— Виждала ли си това преди?
— Ей… — Тя се протегна към пластмасовото мече, което държах в ръката си. — Откъде го имаш?
Опитах се да я накарам да открие отговора по лицето ми — без напълно неадекватни обяснения, без думи, — но тя просто се взираше в мен паникьосано.
— Откъде го взе? Къде го намери? Къде, по дяволите, го намери? — После го грабна от ръката ми и го вдигна. — Виждаш ли го? Истинско ли е? Виждаш ли това парче пластмаса в ръката ми? Моля те, кажи ми, откъде го имаш?
Гледах я мълчаливо. Истината беше ужасна и дори на себе си не знаех как да обясня и с какви думи да разкажа случилото се долу.
— Откъдето си мислиш, че е, наистина е оттам.
Тя сведе очи към малкото талисманче и видях как изражението й се промени, сякаш нещо вътре в нея се беше пречупило, и после, също толкова бързо, отново дойде на себе си и стана суровата Тейт, която познавах.
— Видял си я.
Внезапно бях поразен колко беше пресъхнала устата ми.
— Под земята.
Тейт се втренчи в мен.
— Но си я видял. Сега, в този миг, тя е жива, ти си я видял и не си направил нищо. Не си я върнал обратно?
Поклатих глава, чувствах се отчаян и засрамен.
— Не можах, Тейт. Те толкова са свикнали да правят такива неща и никой никога не ги е спирал. Просто не знам как да го направя.
— Е, по-добре да измислиш някакъв начин!
Помислих за майка си — странна, дистанцирана от хората, студена, винаги тъжна.
— Сигурна ли си, че го искаш?
— Да, мамка му! Сигурна съм. Това е сестра ми! — извика тя и удари с ръце по капака на колата. — Бих направила всичко, за да върна сестра си обратно. Смяташ ли, че е възможно да искам нещо друго?
Не знаех как да й обясня какъв е животът в нашия дом, колко зле и странно, и зловещо можеше да бъде понякога. Как майка ми беше наказана само защото бе оцеляла и те бяха чакали петнайсет години, за да получат своето отмъщение, защото за хора като тях петнайсет години бяха като две секунди и нищо никога не беше забравяно и прощавано. Можеха да те накарат да плащаш през остатъка от живота си.
— Това ще разбие семейството ти — казах аз.
Тейт си пое напрегнато дъх и се протегна към ръката ми, но не както правят гаджетата, а рязко и уплашено като удавник.
— Маки, семейството ми вече е толкова съсипано, че в момента не мога да се сетя дори за едно нещо, което би могло да влоши нещата повече. — Стисна пръстите ми, погледна ме право в очите и край мен се разнесе силно миризмата на метал. — Просто ми кажи какво да направя.
Тръснах глава. Тейт никога не питаше някого какво да прави, а и аз нямах нужния отговор, нито някакво скрито познание. Така се случваха нещата в този град винаги, от десетилетия насам. Може би дори от векове.
Очите й бяха тъмни и искрящи, но не от сълзи. Погледът й беше суров и яростен и тя не беше от момичетата, които молеха за каквото и да било.
— Трябва да може да се направи нещо, защото няма просто да си седя тук, докато… Трябва!
Хванах ръката й, стиснах я за китката и я принудих да спре да се тресе. Задържах я в прегръдките си.
Бяха обработвали дълго време Килан Кори, за да го направят свой човек, но най-накрая го бяха постигнали. Можеш да получиш много от някого, ако отрежеш пръстите на приятелката му.
— Не се меси в това — казах аз, притискайки силно дланите й между моите.
Погледът, който ми хвърли, беше ужасяващ.
— Не, няма начин. Става дума за сестра ми. Няма никакъв начин да си стоя вкъщи като добро момиче и да чакам да решиш дали ще направиш нещо, за да й помогнеш!
Тя беше толкова смела и толкова упорита и не я лъжех, когато й казах:
— Виж, нещата стоят така и ти не можеш да й помогнеш. Трябва да се прибереш у вас и да заключиш вратата. Ще измисля нещо.
После я целунах бързо и излязох през отворената врата на гаража, преди да видя изражението й Бях напълно сигурен, че Тейт ще ме последва, но тя не го направи. Когато изминах пресечка и половина, без да чуя ругатните й зад гърба си или направо да ме събори на земята, си позволих да се надявам, че поне веднъж може би ще се вслуша в мен. Тръгнах към къщи, като изброявах наум с какви „бойни“ средства разполагах. Списъкът не беше много окуражаващ. Мориган можеше и да мрази сестра си, но нямаше да ми помогне да спася Натали, защото явно човешките жертвоприношения не спадаха към неподходящите причини за отвличане на деца. А може би причината беше, че тя просто се страхуваше от сестра си — също както всички останали. Уплашена от това, което можеше да се случи, когато Господарката хванеше някого да прави нещо, което не й харесваше. Нямах никакво решение, нямах никакъв план за действие. Имах половин бутилка с лекарство и стар кухненски нож, но нито едното от тях май нямаше да ми бъде от голяма помощ, когато играта загрубееше.
На ъгъла на „Конкорд“ и „Уикър“ спрях. Стоях на тротоара дълго време, гледах къщата си, сякаш беше една от онези картинки със скрити образи в нея, които трябва да откриеш след дълго взиране. Дворът изглеждаше някак неправилен и имаше прекалено много неща, които не бяха в ред. Подвижната сгъваема стълба беше извадена, но беше преобърната и образуваше буквата А на моравата. Имаше дълги следи от кал по предната алея и на места тревата беше изпомачкана. Водосточната тръба беше запушена с клонки и сухи листа и водата се стичаше по предното стълбище. Опитах да отворя вратата, но беше заключено, резето също беше пуснато, така че трябваше да поровя из храстите за резервния ключ, който криехме под един камък. Някои от цветята бяха изтръгнати и луковиците на лалетата лежаха кафяви и изсъхнали на цимента, тиквеният фенер беше съборен на верандата и се беше превърнал в пихтиеста каша. Празните дупки на мястото на очите се взираха към мен, свещичките бяха изгорели докрай и бяха издълбали дупки в кората на тиквата.
Когато влязох в коридора, бях поразен колко пуста изглеждаше къщата. Баща ми вероятно беше в полицията или помагаше на семейството на Джена с уреждането на погребението. Може би беше някъде навън и утешаваше тълпата, възстановяваше реда след хаоса, а майка ми сигурно беше поела сутрешната смяна в болницата, но Ема имаше часове едва следобед. Чантата й висеше на закачалката зад вратата. Изчаках секунда и после извиках името й.
Никой не ми отговори. Палтото й лежеше на пейката до масичката, на която оставяхме пощата. Нито една лампа не беше запалена и аз се придвижвах бавно, стоейки близо до стената.
Кухнята беше празна, но леки, зловещи тръпки плъзнаха по врата ми, което означаваше, че не бях сам в стаята. Ослушвах се дълго време и най-накрая го чух. Не беше плач, а по-скоро задъхано хлипане. После отново нищо.
— Ема? — Запалих лампата и коленичих на пода.
Тя се беше свила под масата. Ръцете й бяха обвити около коленете, а около нея в кръг бяха подредени всички метални вилици, лъжици и ножове от кухнята. В едната си ръка стискаше голям касапски нож. Голяма драскотина пресичаше бузата й.
— Ема, какво е станало?
Тя отвори уста, но не каза нищо, само ме погледна изпод масата и разтърси глава. Протегнах се към нея и силна болка премина по тялото ми заради металния кръг. Отдръпнах се назад и затворих очи, докато кухнята се завъртя около мен.
— Трябва да махнеш тези неща.
Ема отново тръсна глава, бързо, яростно поклащане. Отпуснах ръкавите над дланите си и отместих ножовете, пресегнах се към нея, издърпах я изпод масата и я извлякох на светло.По дрехите й и по цялата й коса бяха полепнали сухи листа и малки кафяви клонки. Тениската й беше кална, ръцете й бяха голи, покрити чак до лактите с малки, спираловидни следи от изгаряния. Те се извиваха в странни ивици, искрящо ясни и жълтеникави. Когато докоснах една от тях, тя изпъшка. Кожата около изгореното беше лепкава. Не се опитах да го докосна отново.
Поставих ръце на раменете й.
— Да не би да са идвали в къщата?
— Не — прошепна тя. — Навън в двора. Бях се качила на стълбата, за да почистя капчука. Беше се запушил и водата се стичаше отвсякъде. Те… те се смееха.
— Как изглеждаха? Като мен ли бяха?
Погледът, който ми хвърли, беше агонизиращ.
— Не, изобщо не бяха като теб. Бяха… — Пое си пресипнало дъх, но явно това й причиняваше болка. — Бяха грозни.
Осъзнах, че я стисках прекалено силно и отпуснах хватката си.
— Грозни по какъв начин?
— Много костеливи, бели и… плътта им сякаш се разпадаше. — Без предупреждение, притисна лицето си в гърдите ми и гласът й заглъхна. — Те бяха мъртви, Маки.
Болка прониза ребрата ми и простенах.
— О… Моля те, остави това долу.
Тя погледна към ножа в ръката си с изненада. После го захвърли встрани и той изтърколи по пода. Когато спря, острието му сочеше към хладилника. Ема си пое дълбоко дъх.
— Дойдоха в двора и застанаха в кръг около стълбата. — Гласът й укрепна. — Попитаха ме дали искам да отида при тях и да ги посетя. Казаха, че ръководят санаториум и имат нужда точно от момичета като мен, за да се грижи за техните дела.
— И после какво? — Изтупвах внимателно тревата от тениската й, махах листата от косата й. — Защо са ти причинили това на ръцете?
— Събориха ме от стълбата. Имаха нокти — дълги нокти — и тогава… — Протегна ръцете си напред и не довърши изречението.
Раните бяха дълбоки и все още кървяха. От изгорялата кожа въздухът се беше изпълнил със силната миризма на озон, която ми напомняше за гръмотевични бури.
— Как се измъкна?
Ема се усмихна и на лицето й се появи най-ироничното изражение, което някога бях виждал.
— Изрецитирах им 23-ти псалм.
— Прогонила си ги с цитати от Библията?
— Доста съм чела за тези неща, Маки.
— Значи ми казваш, че имаш книга, в която пише: „Ако групичка разлагащи се момичета се появят пред дома ви и започнат да изписват графити с огън по ръцете ви, изрецитирайте им няколко псалма и те ще се разкарат.“
— Привидение — каза тя и облегна глава на рамото ми. — Когато някой се завръща от мъртвите, го наричаме привидение.
Звучеше нервно и сериозно, педантична, дори и в такъв момент, дори и с обгорените си ръце и с мократа си коса, от която капеше вода по тениската и по кожата ми. Притисна ме силно и повдигна глава отново. Ръцете й бяха кървяща, озонова рана и тя ги държеше назад, зад тялото си, сякаш се опитваше да не ги показва, за да не видя колко лошо е положението.
— Аз… аз просто не знаех какво друго да направя.
— Ема, съжалявам. Ще ти донеса кислородна вода или йод, нещо… Ще те почистим. Кажи ми какво искаш.
— Всичко е наред — каза тя. Водата се стичаше на струйки по лицето й. — Добре съм. Те дори не влязоха в къщата. А и раните не са толкова зле, колкото изглеждат. Болеше много, но сега е по-добре. Вече почти не го усещам.
Погледнах към ръцете й отново, после я отдалечих внимателно от себе си и погледнах раните й.
— Студено ли ти е?
— Малко. Не е толкова зле обаче.
После тя сведе очи надолу. Ръцете й бяха бледи, почти до синьо и ставаха все по-сини, докато гледахме към тях. Вените й изпъкваха в тъмна плетеница под кожата й. Ноктите на пръстите й придобиваха сивкав оттенък, кръвта напълно се вледеняваше във вените й.
— Взеха ръкавиците ми — каза Ема тихичко с треперливия си глас. — Ръкавиците ми са в тях.
Изправих се.
— Добре. Запали всички лампи и заключи вратите. Ще се върна възможно най-скоро.
Тя се пресегна и ме хвана за ръкава. Пръстите й се плъзнаха по якето ми, като че ли не й се подчиняваха.
— Чакай, къде отиваш?
— Да ти взема ръкавиците.