Подмененият

Боят

Следващият ден беше забележителен най-вече защото беше първият ден от седмици, в който не валеше. Небето все още беше мрачно, но въздухът беше прохладен и сух. Сякаш някой ни даваше знак, че дъждът не може да продължи вечно и зимата може би скоро ще дойде Дрю и Дани бяха в странно настроение на обяд, изглеждаха много доволни от себе си и се хилеха постоянно един на друг. Когато Розуел ги попита какво им е толкова смешно, те само се спогледаха и се разсмяха.
Облегнах се на лакти и се опитах да не се прозявам.
— Изглеждате щастливи.
Дани ми подхвърли пържено картофче.
— А ти изглеждаш като сдъвкан и изплют.
— Поправихме „Червената заплаха“ — каза Дрю. Усмихваше се, като се опитваше да сдържа емоциите си, но не му се удаваше. — Тази нощ. Прилича на нещо от стар фантастичен филм, но работи.
Исках да ги попитам как издържат да знаят истината за каквото и да било, когато това не водеше до нищо добро. Как някой въобще можеше да издържи да наблюдава ставащото отстрани. Какво е да позволиш на друг да знае тайните ти.
* * *
След училище тръгнах към къщи по дългия път, влачейки се покрай паркинга, забил поглед в подгизналата земя. Бях стигнал само до белия дъб, когато Тейт и Алис излязоха заедно от училище. Което беше доста неочаквано. Вървяха рамо до рамо и си говореха, докато пресичаха покрития с асфалт двор. Поне Алис говореше. Тейт зяпаше към пустия хоризонт над предградията и изглеждаше отегчена до смърт.
Когато спряха, сцената приличаше на филм за Дивия запад — бяха като стрелци, готови да извадят пистолетите си един срещу друг. Алис се усмихваше към Тейт по начин, който приличаше повече на заплаха, отколкото на израз на добра воля.
— Само казвам, че можеш да направиш малко усилие. Не е нужно да ходиш на всеки купон или да се присъединяваш към мажоретките. Просто бъди нормална.
Тейт не каза нищо.
Алис се наведе към нея.
— Ти просто си толкова странна. Това кара хората да се чувстват неудобно и, да, може би никой друг няма да ти го каже, но трябва да бъде казано.
— Добре — отвърна Тейт. — Добре, значи ти го каза. Сега може ли да се скриеш пак зад седалките на стадиона, откъдето изпълзя, и да продължиш да се натискаш с някого?
Алис се изсмя, но определено не доброжелателно.
— Божичко, такава загубенячка си! Изобщо нямам представа как ти е хрумнало, че можеш да се свалиш с Маки, но вие двамата напълно се заслужавате един друг.
Тейт я погледна продължително и изумено. Един от онези погледи, които можеха да изпепеляват хора.
— Ти си тотално неквалифицирана да казваш какво заслужавам. Само защото си избрала да споделяш подробности от любовния си живот с всекиго под път и над път, това не означава, че сме станали приятелки. Всъщност така просто изглеждаш по-голяма кучка.
Алис я зашлеви. Звукът беше много силен и тя изглеждаше изненадана от самата себе си.
Тейт само наклони главата си на една страна. После се пресегна и на свой ред зашлеви светкавично и силно Алис. Тя подскочи към нея, а Тейт се отдръпна назад с повдигнати в юмруци ръце. Тейт се движеше бързо, като че ли си играеше и това изобщо не беше сериозно. Сякаш беше просто една голяма, глупава шега.
И тогава Алис я удари истински. Дори не разбрах дали наистина възнамеряваше да го направи. Може би беше просто тъпа случайност или добра координация, но свърши работа. От носа на Тейт шурна кръв и покапа по фланелката й. За секунда тя не реагира. После се усмихна, а когато някой е покрит с кръв, това може би е най-зловещото нещо, което може да направи. Кръвта се стичаше по брадичката й и напояваше яката на блузата й. Извадих ръце от джобовете си и се забързах към паркинга. А когато Тейт свали Алис на земята, започнах да тичам.
Около тях вече се бяха събрали хора. Алис беше долу на асфалта, а Тейт я риташе с все сила. Кръвта й се лееше от брадичката й по шията й и после по земята, а стойката й беше агресивна, както рисуваха древните британски царици воини.
— Ей — изкрещях аз. — Ей, спри, спри!
Промъкнах се между хората и се опитвах да стигна до Тейт. Хванах я за тениската, но тя се отдръпна отново рязко напред. Алис пълзеше назад и се опитваше да се изправи на крака. Всички около тях крещяха, притискаха се към предните редици, но не се намесваха и не ги разделяха.
Пробих си с лакти път през тълпата в средата на кръга и сграбчих Тейт за китката.
— Тейт, Тейт!
Тялото й се изви в прегръдката ми, изплъзвайки се като риба. Стиснах я по-силно.
— Тейт — прошепнах в ухото й — Спри.
Кръвта по блузата й пареше ръцете ми. Алис все още беше на земята, паднала на дупето си. Гримът й се беше разтекъл, по лицето й се стичаха сиви линии и тя плачеше с накъсани хлипания.
— Тейт, спри. — Исках гласът ми да прозвучи твърдо и авторитетно, като на някой, който знаеше какво прави, но вместо това ми се стори, че идва отнякъде много далече. Ушите ми започнаха да бучат. — Моля те, спри.
Цялото й тяло се тресеше. От другата страна на кръга Алис вече се изправи на крака. Погледът, който ни хвърли — по-скоро на мен, — беше гневен и неразгадаем. После побягна и се скри сред тълпата.
Тейт постепенно се отпускаше в ръцете ми, изтощена и замаяна. Внезапно ме обхвана странно, познато чувство — сякаш тялото ми беше много, много леко. Това беше заблуждаващо, защото всъщност означаваше, че и двамата ще паднем на земята.
Пуснах я и се запрепъвах назад, с отпуснати ръце. За секунда бях почти сигурен, че ще припадна, но ми се размина.
Започнах да трия кръвта от себе си, опитвах се да се изчистя в мократа трева, в дънките си, във всичко наоколо само и само за да я махна от кожата си. Беше полепнала по вътрешната страна на китките ми, но не ми прилоша така, както беше станало по време на акцията за кръводаряване. Влязох в училище сам, а Тейт вървеше зад мен.
Във фоайето се отпуснах на последното стъпало и почти паднах на пода. Тя постави ръка на рамото ми.
— Какво става?
— Трябва ми вода. — Гласът ми звучеше пресипнало, а Тейт стоеше толкова близо до мен, че не можех да дишам от миризмата на кръв. — Ръцете ми…
Тя сграбчи ръцете ми и ги пъхна под течащата струя на чешмата в коридора. Водата беше ледена и се изливаше толкова болезнено силно върху дланите ми, че се уплаших да не откъсне парчета кожа от тях. Тейт стоеше точно зад мен, придържаше китките ми, долепила бедра до чешмата. След като кръвта се оттече в канала, тя ме пусна. Облегнах се отново на стената. Ръцете ми бяха просто оголени нервни окончания, а ушите ми все още бучаха, като че ли се давех сред бурен океан. Тейт стоеше със скръстени на гърдите ръце и ме наблюдаваше. Кръвта продължаваше да тече от носа й и да капе по пода. Взирах се в лицето й, в устните й, на които имаше размазано кърваво петно. Под цялата тази кръв тя беше красива по един ужасно смущаващ начин и аз неволно се усмихнах.
Тейт въздъхна и раменете й се отпуснаха леко.
— Добре ли си? — попита тя най-накрая.
Кимнах и обърсах ръцете си в тениската си.
— Тогава ще отида да се почистя. — Обърна се и влезе в дамската тоалетна, без да каже нищо повече.
Седнах на пода и затворих очи. Ръцете ми трепереха и пулсираха и се постарах максимално да ги изсуша в дрехите си. Когато Тейт излезе от тоалетната, беше притиснала салфетки до носа си, но те вече бяха напоени с кръв. Отпусна се до мен и аз се извърнах встрани, като допрях ръкава на блузата си до устата си.
Тейт, изглежда, не забелязваше как се опитвах да не дишам нейния въздух или пък се беше досетила, че това е последното нещо, което трябваше да я притеснява. Погледна ръцете ми.
— Божичко, какво ти се е случило?
— Всичко е наред, нищо особено — казах, повдигайки ръка към носа и устата си. — Да се махаме оттук.
Тейт продължаваше да затиска носа си със салфетките. Миризмата на кръвта беше силна, направо имаше собствена форма и цвят, мокра и наситеночервена.
— Да се махаме? Не тръгвам никъде с теб. Виж, съжалявам, че фраснах гаджето ти по лицето, но понякога тълпата има нужда от женски бой, нали? Освежаващо е.
— Изобщо не става дума за това. Трябва да говоря с теб.
Тя се изправи. Изглеждаше много по-страшна, надвесена над мен.
— За какво? За това как продължаваш да въртиш опашка като куче край Алис, независимо от факта, че е развалена като прогнила ябълка и не може да се сети къде си е заразяла мозъка? Не, благодаря. Тази история вече я знам.
— Тейт, моля те, дай ми шанс. Просто ме изслушай.
— Защо? — каза тя и ми хвърли най-злобния и гаден поглед. — Аз какво общо имам?
Не бих избрал точно това място за мига на откровение — така, както си седяхме на пода на западния вход, с Тейт, надвесена над мен, а аз внимателно избягвах капещата върху главата ми кръв. Когато проговорих, думите трудно си пробиха път навън от устата ми и заглъхнаха, приглушени в ръкава на блузата ми. Не можех да я погледна в очите.
Тя се обърна и изпъшка.
— Съжалявам, да не би презрението ми да те изнервя? Може би имаш нужда от приятелско успокоение? Някой да ти каже, че се справяш страхотно? Добре, Маки — продължавай да си мрънкаш, заровил лице в ръкавите си! Не ми пука, че си в това състояние, защото сам си избра да се държиш като пълен идиот!Стиснах зъби и казах по-високо:
— Сестра ти не е мъртва.
Промяната беше незабавна. Свали ръката си от кървящия си нос и се втренчи в мен. Очите й бяха широко отворени и кръвта се стичаше на тънка струйка над устните й, но тя, изглежда, не забелязваше.
— Покрий лицето си — казах аз, забих нос в ръкава си и, сдържайки дъха си, се извърнах встрани.
Тя притисна салфетките отново към носа си и заби поглед в мен.
— Кажи го отново.
— Тя не е мъртва. Поне така мисля. Все още.
Тейт си пое разтреперано дъх и очите й светнаха така, сякаш носеше електрически заряд.
— По-добре да ми кажеш какво означава това.
— Виж, нека не говорим за това тук.
— О, не — каза тя. — Ще говорим веднага за това.
Притиснах клепачите си с пръсти.
— Права си, разбра ли? Права си за този град. Тук има такива… хора. Странни хора с много тайни. — Хора като мен. — Те са взели Натали и ще я държат жива до петък.
— Ясно. Как да си я върна обратно?
Свалих ръце от лицето си, но не я погледнах.
— Не знам.
Тейт издиша тежко, гневно.
— Това е просто страхотно. Направо невероятно.
— Не знам, но ще измисля нещо.
Тя продължаваше да стои, навесена над мен, с пронизващите си очи и със салфетките, напоени с кръв.
— И защо ще го правиш? Какво трябва да направя, за да спечеля помощта на благородния Маки Дойл?
Погледнах я. Отчаянието прозираше на лицето й, въпреки че тя безуспешно се опитваше да го прикрие.
— Моля те, може ли да те изпратя до вас?
За секунда ми се стори, че тя ще ми каже, че съм отвратителен и ме презира, че мога да вървя право в ада, но после кимна и тръгна към вратата.
Къщата на Тейт беше по-стара от нашата, с малък, обрасъл в храсталаци двор, пълен с боклуци и сухи листа.
Слабо момиче седеше на дивана в дневната и гледаше телевизия — някакъв крещящ анимационен филм с космически кораби. То извърна очи от екрана, когато влязохме, и погледна окървавените салфетки в ръката на Тейт.
— О, божичко! Да не си отстранена от училище?
— Млъкни, Кони.
Момичето се смъкна от дивана и изкрещя в коридора към една затворена врата.
— Мамо! Тейт се е била.
Тейт изпъшка и посочи към стълбището.
— Прибери се в стаята си. Веднага.
Кони се прибра отново в дневната и се заизкачва по стълбището към втория етаж. Вратата в коридора не се отвори.
Тейт въздъхна и аз я последвах в банята. Тя отвори веднага аптечката и започна да рови с една ръка из тубичките и шишенцата, докато с другата придържаше подгизналото снопче салфетки. Намери шишенце с кислородна вода и малко памук и затвори аптечката. После хвърли окървавените салфетки в тоалетната и миризмата се разнесе из цялото помещение. Хванах се за завесата на банята, за да не падна, и звукът накара Тейт да се обърне.
— Как се справяш, Маки?
— Не много добре.
— Не е нужно да стоиш тук. Седни или излез някъде, докато се почистя.
Отидох в кухнята и отворих фризера. Вътре нямаше много неща — няколко пластмасови кутии без етикети, но открих формичка за лед, наполовина пълна. Извадих кубчетата и ги сложих в една празна найлонова торбичка, която се показваше от кофата за боклук.
Напълних формичката отново с вода и я пъхнах във фризера. След това седнах на предната веранда с глава, отпусната в ръцете ми, и с торбичката лед до себе си.
След няколко минути Тейт дойде на верандата и застана над мен. Носът й вече не кървеше, но по лицето си имаше множество драскотини. Косата й беше мокра, щръкнала като на таралеж, беше си облякла и чиста тениска. В съзнанието ми се появи една великолепна, мъчителна картина — как мие кръвта от шията си, от голите си гърди… В моя сценарий сутиенът й беше черен, дантелен, но някак си не можех да си представя как Тейт влиза в магазина и си избира нещо такова.
Тя седна до мен и протегна ръка, все още без да ме поглежда. Подадох й леда и тя го взе. Ръцете й потрепваха леко, но лицето й беше сурово.
— Добре ли си? — попитах я тихо аз.
Тя прокара пръсти през косата си. Под лявото й око имаше малка червена рана.
— Не, но ще оживея.
За малко да се усмихна, защото гласът й беше толкова уморен и китките й изглеждаха ужасно крехки и мънички в сравнение с моите. Седяхме един до друг, без да се докосваме, без да си говорим.
— Иска ми се да бъда като теб — казах аз и беше странно да изразя на глас това, което желаех повече от всичко на света. Нямах предвид да бъда просто нормален. Тя беше тъжна и гневна, но знаеше точно коя е.
Тейт се засмя.
— Защо някой — особено ти — ще иска да е като мен?
— Винаги се държиш така, сякаш много добре знаеш какво правиш във всеки един момент.
Тя се усмихна лукаво.
— А защо си мислиш, че не знам?
Засмяхме се и двамата, после спряхме също толкова бързо, колкото бяхме започнали. Беше зализала косата си назад като момче, но дори с мокра и щръкнала прическа и изранено лице, дори приседнала така, на старата веранда, тя беше красива.
— Тейт.
Тя ме погледна над найлоновата торбичка с лед, опряна на носа й.
— Какво?
— Съжалявам.
Тейт се загледа към двора и въздъхна.
— Знам.
— Не, не знаеш. Поне не всичко. Не е… не е каквото си мислиш.
Тя остави торбичката с лед на стъпалото до себе си и се обърна към мен.
— А ти откъде знаеш какво си мисля?
— Най-вече от личен опит.
Тейт се протегна напред и придърпа главата ми към себе си. После ме целуна, жадно и бавно. Хвана ме напълно неподготвен. Дори не се бях замислял дали имам някакъв шанс да бъда отново с нея, но ето, ръцете й бяха обвити около мен, устните й се притискаха до моите. А не й бях дал нищо друго, освен потвърждение на нещо, което тя вече знаеше.
Вдигнах ръка и докоснах лицето й, плъзнах пръсти по шията й. Когато се отдръпнахме, очите й бяха напрегнати и неразгадаеми. Косата й беше влажна под дланите ми.
— Какво беше това? — попитах я аз, без да откъсвам пръсти от шията й.
Тя се наведе към мен и ме хвана за китката.
— Искаш ли да се качим в стаята ми? Ела. Само за малко.
— Сигурна ли си, че това е добра идея?
— Виж, искаш ли да дойдеш или не?
Кимнах. Бях целият наелектризиран и останал без дъх и се опитвах да реша дали отново отношенията ни се бяха върнали към странната й система на възнаграждения, или тя имаше нещо по-искрено предвид. Не знаех дали целувката й означаваше нещо повече, освен признание, че й бях дал това, което тя искаше, но я последвах, защото ръката й беше топла в моята и все още усещах вкуса на устните й.
Стаята й беше смесица от стилове. Навсякъде по стените имаше плакати — Куентин Тарантино, Роб Зомби, Сами Соса…[1]
Всичко беше подредено, но не по типичния момичешки начин. Основният цвят беше сив, с изключение на ярката цветна завивка на леглото й. Когато Тейт седна на него, аз нарочно спрях на прага, със скръстени на гърдите ръце. Тя се наведе да развърже обувките си.
— Тейт?
Тя повдигна глава и ме погледна.
— Да?
— Защо го правиш? Това ли се случва, когато ти кажа каквото искаш да чуеш?
Тейт разтърси глава, докато събличаше тениската си.
— Никой не може да ми каже това, което искам да чуя.
Сутиенът й беше съвсем обикновен, бял. Тялото й беше по-слабо и по-жилаво, отколкото си бях представял, но гърдите й изпъкваха ясно над сутиена, нежни и закръглени като плод. Господи, Господи, Господи.
Тя захвърли тениската си на пода и ми протегна ръка.
— Ела тук.
Седнах на леглото до нея. Чувствах се неловко и ми беше прекалено топло. Тя обви ръцете си около врата ми, после ме целуна и аз я целунах и вече нищо не беше странно и неловко. Отвън проблесна светкавица. Задаваше се буря, облаците се струпваха над нас и небето ставаше все по-мрачно. Тейт се бореше със суичъра ми и измъкваше тениската ми през главата ми. Сгънах ръцете си, за да й помогна, главата ми се омота в дрехите, после най-накрая успях да се съблека. И двамата се засмяхме и знаех, че косата ми явно беше ужасно разрошена, защото тя я отметна от очите ми и я приглади надолу.
Пресегнах се зад гърба й, за да разкопчея сутиена й. Катарамата беше метална и опари пръстите ми, но след няколко опита се справих. Тя свали презрамките, наведена към мен, и ме остави да плъзна ръце по ребрата и по гърба й.
Когато я докоснах, си пое дъх и застина на място. Кожата й беше настръхнала и навсякъде я бяха побили тръпки. Сърцето ми биеше лудо, щеше да изскочи всеки момент, и не можех да кажа дали бях по-скоро развълнуван или нервен, но това нямаше никакво значение. И двете чувства бяха еднакво приятни.
Вятърът се усили и клоните на дърветата започнаха да се удрят в стъклото на прозореца. После проблесна още една светкавица, последвана незабавно от силен гръм.
Тейт беше примижала с очи, както се прави срещу ярка слънчева светлина. Наведох се към нея и я целунах по лицето, после в нежната свивка, точно под ухото. Тя се обърна, отпусна лицето си на рамото ми и се прилепи до голата ми кожа и аз отново изпитах веднага онова усещане за пълнота, за правилността на действията ни — можех да си остана така завинаги и никога нямаше да искам нещо друго. Всичко си беше на мястото.
И тогава се разнесе силно тропане по вратата.
— Тейт? — Дръжката се завъртя. — Тейт, отвори!
Тя изпъшка и ме отблъсна, изправи се и потърси сутиена си. После се обърна към вратата.
— Спешно ли е?
— Тейт, просто ми отвори!
— Кони, спешно ли е?
— Да! — Гласът на момичето звучеше пискливо и паникьосано. Следващите й думи почти се изгубиха сред силния шум на бучащия отвън вятър и на гръмотевиците, които се сипеха от небето. — Дим! В църквата. Нещо гори!
Тейт вече беше закопчала сутиена си, после нахлузи бързо тениската си и ми метна моята, без да ме поглежда. Намъкнах се в дрехите си и се затичахме надолу по стълбището и навън към верандата.