Nadia Beast (Лятната Ваканция)

ЕЙДРИЯН?!

-Ало, Наде! Къде беше?!-прозвуча глас, който се надявах да не чуя.

Беше Ейдриян и звучеше доста разтревожен.

-Да?-отговорих аз, но отговпрът ми прозвуча повече като въпрос.

-Как си? Какво стана?! Къде отиде?!?!-той ме бомбандира с въпроси.

-Нищо не разбрах от това, което ме пита.-казах аз, подканвайки го да задава въпросите си по-бавно.

-Къде беше?-попита той, поемайки си въздух, за да се успокои.

-Разхождах се.-отговорих просто аз.

-Къде!?-почти извика той.

-По-спокойно! Какво значение има къде съм... Тръгнал да се бие с Панайот! Що за идиот си... Какъв ви е проблема и на двамата?!... Знаеш ли, не искам да знам!-завиках аз ядосано.

-Той...-опита се да каже нещо, но аз нямах нервите да го изслушам. Затворих му и изключих телефона си.

Свих се на кълбо и започнах да плача. 

-------------------------

На сутринта се събудих от позвъняване на входната врата. Тъкмо щях да извикам на майка ми да отвори вратата, но се сетих, че тя е на работа. 

-Офф... Кой е тук толкова рано?!-измъмрих аз недоволно, поглеждайки часовника си. 

Отправих се към коридора, без дори да се поглеждам в огледалото. Все още бях с дрехите от вчера: тениска и къси панталони. Бяха леко мърляви, но не ми пукаше особенно. Косата ми сигурно изглеждаше като гнездо в ремонт, но по-малко не можеше да ми пука за това в този момент.

Чу се тропот по входната ми врата. Аз отворих, точно преди човекът от отсрещната страна на вратата да почука отново. 

-Какво правиш тук?!-изказах се аз монотонно.

-Идвам да те видя...-обясни Ейдриян, който държеше нещо зад гърба си.-Е, може ли да вляза?-попита той, усмихвайки се.

-Оф, заповядай!-казах аз, пускайки го да влезе.

-А, това е за теб.-каза той, давайки ми букет от рози. Бях много изненадана, но реших да не го показвам.

-Благодаря!-казах аз.-Но не разбирам защо ми ги даваш.-обясних аз, подканвайки го да обясни защо ми дава цветята.

-Ами... исках да се извиня и да обясня какво се случва напоследък...-започна той.

-Хубаво...Слушам те.-подканих го да разказва. 

-Панайот не е ангел, не се заблуждавай. Той те харесва и си мисли, че аз му преча да те получи, затова се сбихме онзи ден.-каза спокойно той.

-И? Защо ще реши, че си пречка? Той да не е тъп?!-запитах аз, но въпросите ми бяха отправени към мен.

-Не знам. Знам, че не трябва да му се доверяваш.-каза той.

-И откъде да знам, че ти не лъжеш?-попитах аз.

-Защото...-започна той, но не пророни нито дума след това.

-Защото?-подканих го отегчено аз.

-Защототехаресвам.-казах той прекалено бързо, за да го разбера.

-Моля?-попитах аз, за да го накарам да повтори по-бавно.

-Защото...-той си пое въздух.-...те харесвам.-завърши той.

Ако не се бях разсънила досега, вече го направих. Не знаех какво да кажа. Просто стоях и гледах тъпо. Преди да се осъзная, той измърмори чао и отпраши. 

-------------------------------------

Сигурно стоях така с часове, мислейки върху това което ми каза Ейдриян. "Ох, обърках се."-казах си аз и се отправих към стаята си. Взех си телефона и започнах да ровя в груповия чат с Мей и Ашли Г., за да се разсея. Мисията бе успешна.

Ашли не спираше да повтаря как иска да си купи трактор, а Мей споделяше плановете си за години напред. Понякога не ги разбирам. Както и да е, навярно и те не ме разбират.

Тъкмо щях да заспя, когато някой реши да ми прати съобщение.

>---------------------------------------------------<

Авторова бележка:

Хей, хора! Тази глава беше от драматичните. Надявам се, че Ви хареса!

Извинявам се за допуснати грешки! :D