Твърде лично

7

След като буквално очите му паднаха аз реших да го домъкна с мен на онова старо място, което ми каза, че шибаната му група се събира, но явно не за дълго... Но нещото, което най-много ме дразнеше в цялата тази работа е, че този безок идиот не спря да вика през целия път,... а като се замисля, че това е само 40% от пътя ни направо ще се побъркам.

Когато завихме зад големите дървета той падна на земята с думите 'Ще си почина', но аз изритах пясък в лицето му и не му позволих.

-Ставай!-казах с дразнителност в гласа си и с някаква надежда да го накарам да стане, но отказа.-Добре, мършо! Ставай на секундата, или очите ти няма да са единствените, които съм изтръгнал от теб!- при тези мои думи, макар и малко прекалени, той бавно се изправи и аз отново го хванах за якето, дърпайки го към болницата.

(Ще ви спестя още 4 часа викане от болка, заяждане и заплахи 😂😂)

-Знаеш ли добри сте в това.- не му обърнах внимание.- Добри, но не и нормални.

-Какво искаш да кажеш?

-Нищо, просто...- започва да ме ядосва така, като не си довършва изреченията.

-???

-Можеше просто да се обадиш на полицията.- обърнах се към него и го погледнах със студен и едновременно объркан поглед, който не е забелязал, защото няма очи.

-Да бе, да! И като се обадя к'во? Знам само, че ще им дадат някакви мизерни 10 години и до там. Аз, по дяволите, искам отмъщение! Та те загинаха пред очите ми, мамка му!-той не промълви и дума.-
И защо някъде тук се събирате?!? Виж цялата... Забрави.

-Мислиш си, че ако убиеш всички нас ще ти мине яда. Не е така. Не помисли ли, че ще влезеш в затвора?!?

-Жалък си! Опитваш се да ме размекнеш... Не ти се получава.-честно казано наистина му се получава. Но не мисля да му се дам, очевадно. Така... Виждам тъпата стара църква, тоест болница, но прилича на църква. Wow наистина се е променила от последното ми идване. Сега цялата е ръждясала и има дупки в стените. И най-накрая пристигнахме. Плана ми, макар и малък, бе да го накарам да влезе вътре като предупреждение да внимават, но проблема бе, че той се успокои и вече не вика от болка. Но както винаги държа всичко под контрол. Ще му счупя някой крайник- ръката. Преди да се опитам да направя каквото и да е телефона ми звънна. Беше Юнги.

-Ало?

-Къде си???

-В старата болница на полето. Защо?

-"Защо?". Ааа за нищо просто щяхме да ходим да се черпим кафе, но теб те нямаше. Какво правиш там?!?

-Ами може би след около 5 минути ще се срещна чрлно с 40 уволнени работници.

-... КАКВО?!? Момче, ти не си наред. Идваме.

-По-бързо!-затворих телефона и изпуках всичките си пръсти на ръцете. Хванах ръката му малко по-надолу от рамото и за китката и я счипих като пръчка. С коляното. Добре, че бяхме близо до прага на сградата, която нямаше врата, защото този започна да вика като първокласничка.

-Марш вътре!- изритах го и той побягна почти спънат в собствените си крака. Всички се обърнаха към него и с ококорени очи го погледнаха.

-Юджийн? Какво по...?

-Онова момче!

-Синът на Морган и Карол?

-Да!

-Знаеш ли къде е?

-Да.-само посмей да ме издадеш...- Той е отвън!-очакваше се. Аз побягнах нанякъде, но оттам се подадоха онези червеи и тръгнах на другата страна, но идваха и оттам и преди да успея да спра се блъснах в някой и паднах на земята. Идиота, в който се блъснах ме изправи и ме завърза въте за едно легло и ме заключи. По дяволите, не мога да мръдна. Знам, че не ме е оставил просто така завързан за легло и под ключ. Намислил е нещо, но сега трябва да мисля как да се измъкна. Аз започнах а се оглеждам наоколо и видях на една мерална масичка зъболекарски инструмент. Изглежда ми остър. Отблъснах се с крак в стената и леглото се премести до масата. Опитах се поне малко да разхлабя въжето, за да мога да си надигна ръката и да взема инструмента. Когато го взех започнах да режа. Въжето се скъса и се развърза. Станах от потрошеното подобие на легло и се замислих как да разбия вратата и да избягам. В стаята няма прозорци, или вентилационни шахти, но има много плакати. Възможно е зад тях да има пробити дупки. Махнах ги всички, но съм глешал, няма. Чух щракане на ключалкта и се обърнах. Когато вратата се отвори видях мъж, облечен, сякаш е хелуин. Като най-зловещия лекар в света. Ужасяващ е. Той постоянно се усмихваше със зловеща усмивка и не отделяше поглед от мен. Той пристъпи към мен, а аз назад. Изплаших се, и колкото да ме беше страх си повтарях 'Трябва да останеш спокоен, трябва да останеш спокоен!'

Следва продължение...