Твърде лично

5

Ние тичахме и тичахме, докато не се озовахме на някаква спирка. Около нея имаше счупени стъкла. Вероятно от бутилки. Зад нея има страшно много трева. Изглежда, че никой не идва тук. Аз и Джимин седнахме да си починем. А Хосок не. Той... Гледаше някаква барака в далечината. Дълбокото ни дишане спря. От там се чу музика. Погребална. Може би сме близо до гробище.

-Къде сме?-попита Хосок, като се намести между нас.
-Не знам, но ще се обадя на Юнги да ни вземе.

-Ама вие и кола ли имате?- попитах аз. Джимин извъртя очи и погледна на другата страна.

-Не.

-И сега какво ще правим? Не можехте ли да не привличате ченгетата? Сякаш е тооолкова трудно да накараш някой да ритне камбаната без да ви забележат.

-Е ние какво да направим, че няква ни е видяла?

-Например да затворите вратата.

-Спрете... подобието на спор!-извика се и те млъкнаха.

Чакахме Юнги вече повече от половин час, като през десет минути ни звънеше да ни пита къде сме. Толкова ми беше омръзнало, че извадих запалка от джоба си и палех тревата зад нас. Докато го правех се опитвах да прочистя ума си. Омръзна ми. Облегнах се на едната страна на спирката. И тримата чухме сирените на полицейските патрулки. Но... приближаващи се към нас все повече. Изведнъж спряха. Сърцето ми ускори ритъм. Чу се дълбокия глас на полицая зад мен.

-Обърнете се бавно с ръце зад тила!-заповяда ни той и ние го послушахме.

Поставих си ръцете зад тила и бавно се обърнах. Направих каквото искаше. Но с усмивка. Момчетата ме погледнаха и с поглед ме попитаха какво се върти в главата ми, но нямаше как да им кажа. Погледнах към четиримата полицаи, които се бяха скрили зад вратите на колата и с насочени пъстолети към нас. Ръцете ми слизаха бавно по врата ми. Стараех се да не забележат. В качулката имах пистолет и се опитвах да го напипам, за да се измъкна от тази ситуация с ченгетата, като ги накарам да прегърнат букета. По-дебелия с по-дълбок глас, който ни накара да се обърнем, отново проговори.

-На земята!

Този път не мислех да го слушам.

-Или...-продумах аз.- Няма да го направя... Само ще... Те... Убия!-казах и веднага след това извадих пистолета. Аз почнах да стрелям, но не го улучвах. Само счупих прозорците и десния фар да колата. Бях разконцентриран и не знаех защо. И преди ми се е случвало,... Но не очаквах да стане и сега. След още няколко неточни изстрела и вратата на колата се откачи. Това накара мъжа да се премести зад едно дърво. И останалите го последваха без един. Той си остана зад колата. Най-накрая видях Юнги да идва с някаква кола. Той слезе от колата, без да затвори и безшумно се приближи до този зад колата. С бързи стъпки си сложи едната ръка пред гърдите му, а другата на главата с дланта си му изви врата. И умря. Взе му оръжието и простреля един в гърба. Махна ни с ръка да влизаме в автомобила и с поглед ни каза, че ни прикрива. Ние хукнахме да бягаме към превозното средство и като приближих Юнги го дръпнах за ръката и стреляше в движение.
...
Когато приключихме и вече се бяхме качили видях, че Джимин е бил застрелян в ръката. Отказа помощ. В мига, в който погледнах през прозореца нещо прониза ума ми. Ченгетата. Станахме още по-издирвани. Тъкмо човек да си помисли, че не може да стане по-зле, и става. Спокойния глас на Юнги ме изкара от мислите ми.