Твърде лично

4

Стоях в къщи с пуснат телевизор, колкото да не ми е зловещо да седя сам. Не смятах да се заглеждам в него. Взех отново чуждия телефон и отворих снимката на човека. Стори ми се познат. И сега си спомних от къде ми е толкова познат. От четири до седем годишна възраст баща ми... отново започвам ... Баща ми канеше този човек у дома, за да празнуват нещо, което не разбирах, но ми беше приятно и интересно. Татко винаги ме вземаше със себе си, където и да отиваше с този човек. ПО ДЯВОЛИТЕ! Сетих се къде живее! В един хотел с пет звезди. Сега, като се сетих ето защо няколко пъти като бях малък го бях виждал с маска. Той е крадец! А аз съм си мислил, че е Батман... Трябва да звънна на Джимин да му кажа, че сменям мястото на среща.

След като му звъннах потеглих веднага към сградата, защото е наистина много далече. Трябва да сменя два автобуса, докато стигна. Когато слязох от втория автобус видях Джимин и му кимнах. Тръгнах към него и видях човека да влиза в хотела. Реших да го последвам. Джимин ме настигна и ми даде един малък, но мощен пистолет, без другите около нас да видят. Когато застанах пред вратата на стаята се зачудих дали наистина да го направя и тогава си спомних как Юнги ме пита дали наистина го искам... И после как се съгласявам. Да. Ритнах вратата с всичка сила и Йонхай се обърна рязко към нас, като това го накара да затвори телефона, да го пусне на земята и да вдигне ръце.

-Здравей!...- казах аз, като не отделях поглед от него.

-Какво искате? Защо сте тук?- извъртях очи.

-За да ти продадем сладолед! Има с вкус на ванилия, шоколад, и ягода! Какъв искаш?!? Дори хората без такава специална диплома, като твоята ще разберат, че сме тук да ги убием!-развиках се и се обърнах към Джимин, но не беше зад мен. Когато се обърнах той вървеше с бавни крачки и вдигнат пистолет към мъжа, говорейки му, че ще го убие, ако не му отговори на въпросите. И аз се приближих. Гледах го как трепери. Загледах се и в очите му. Разширени зеници и леко насълзени. Джимин ми прошепна. Попита ме дали аз ще го гърмя или той. Аз. Аз ще го направя. Заобиколих Джимин и с фалшива усмивка го погледнах.

-Добре, Йонхай! Имам само един въпрос към теб.- той преглътна и кимна.- Ще боли ли?- след тези мои думи аз вдигнах пистолета и го прострелях право в главата. Навсякъде се разпръсна кръв. Една лукава усмивка се появи на лицето ми, а когато погледнах и Джимин и той също се бе усмихнал по този начин. Когато се обърнахме да излезем, на прага на вратата видяхме някаква жена, бяла, сякаш е видяла призрак, да ни гледа. Тя побягна с писък към изхода на сградата, а аз я последвах с тичане. Джимин ме спря. Каза ми, че не си заслужавало, но аз му отвърнах, като му казах, че ако не се погрижа тя ще изпее всичко на ченгетата. И си беше вярно. Нищо в живота не е така, както ти го искаш. Трябва да мислиш за всичко, дори за най-малкия детайл, освен, ако не искаш всичко да пропадне.

Докато се усетих Джимин ме дърпаше за ръката към изхода, а всички около нас бягаха в паника. Сигурно оная е изпортила на някой. И по-точно на полицията. Чувам сирените. По дяволите, ще ни хванат! Огледах си и видях, че не отиваме към изхода.

-Джимин къде отиваме?

-От другия изход! Не трябва да ни виждат. Сега си сложи качулката, за да не ни познаят.

-Но аз не съм издирван.

-Да, но аз съм! И ако те видят с мен ще свържат две и две и вече и ти ще си издирван.- съгласих се и си я сложих. Като излязохме видяхме отвън Хосок. Зачудих се защо е дошъл и какво прави тук. Явно, защото сме имали "нужда от помощ". Но не. Ние заобиколихме около сградата, но внезапно спряхме. Заобиколени сме от всякъде с полицаи. Няма изход.  И в този момент ми хрумна идея. Без да го казвам аз отидох разтреперен при полицията и на ръба да избухна в рев. Започнах да викам "Моля Ви, помогнете ми!" и май стана. Отконих им вниманието и се насочиха на другата страна. Аз въздъхнах успокоително, погледнах към момчетата и им махнах да ме последват. Те изтичаха до мен и побягнахме възможно най-далече от мястото.