Crazy friendship/Namjin

1.

Думи: 940

Откакто пристигнах в тази клиника не стнаха много неща. Запознах се с няколко интересни човека. Хосок и Джънгкук, двамата имат биполярно разтройство, но и двамата работят упорито върху възстановяването си. Понякога се случва както се смеят и всичко е напълно наред изведнъж да започнат да плачат, но тези случай са все по-рядки. Както казват хората, времето лекува всичко. Срещнах също и Джимин и Техюнг, те имат ендогенна депресия. Доста са готини и не разбирам, защо още са тук изглеждат ми доста щастливи, но както казват зад най-голямите усмивки се крият най-тежките сълзи.

Един от лекарите в тази болница също стана доста добър наш приятел. Казва се Мин Юнги и е много готин. Той също е мой и на Джимин личен лекар. Всеки ден в почивките си идва при нас и ни разказва различни истории за странни пациенти от „Крилото на лудите" както го наричаме.

Сигурно се питате какво ни има на нас с Джин. Ние имаме Клинична депресия и социална фобия. Както предполагате не сме от хората които ще започнат разговор. Обикновенно само слушаме докато някой не ни попита нещо и дори тогава не отговаряме с прекалено дълги изречения. Единствените хора с които можем да говорим свободно са семействата ни и един с друг. Да правилно прочетохте. Приятно ни е да си приказваме заедно и да прекарваме време заедно.

За последните два месеца си споделихме доста. Той обича да готви и да яде, разбира се. Направо е влюбен в храната и въпреки че изглежда найстина слаб съм сигурен, че може да изяде цял слон без проблем. Мрази страшни филми и най-любимият му цвят е РОЗАВО, кой да предположи. Мечтае един ден да стане известен актьор, но знае че за тази цел трябва да се излекува и прави всичко по силите си това да стане. Всеки ден, в часовете в които можем да ползваме телефоните си, гледаме по някой филм, а ако не успеем да го изгледаме на следващият ден го доглеждаме.

В момента сме в столовата за обяд и както всеки ден слушаме един от разказите на Юнги за някаква Шизофреничка, която се облякла с зимното си яке и обула два чифта панталони, защото решила, че е прекалено студено, а всъщност е 25 градуса навън.

"И тя си обличаше още и още дрехи, докато не остана почти нищо в гърдеробът и тръгна да се разхожда по коридорите и питаше всики минал не му ли е студено." Всички започнахме да се смеем и Юнги отпи от кафето си. Ах горката жена сигурно не е ама изобщо на себе си. "Е смяната ми скоро започва ще вървя. Джимин, може ли да дойдеш за малко с мен?" Джимин тръгна след Юнги без оплаквания и изчезнаха зад вратите на столовта.

"Готов ли си?" Попитах Джин и и след кратко поклащане на главата двамата се запътихме към рецепцията, за да вземем поредната си доза лекарства. Навлязохме в „Крилото на лудите" и вече можехме да видим рецепцията.

Минахме покрай една отворена стая в която можеше да се види някакъв мъж заедно с една от сестрите, която работеше тук. Изведнъж щом той срещна погледът ми стана от леглото си и се нахвърли върху мен. Започна да дърпа дрехите ми и да скубе косата ми. Опитах се да го махна от себе си, но той беше много по-силен от мен. Усетих как паниката изпълваше тялото ми. Той ме докосваше прекалено много. Можех да го усетя навсякъде по тялото си. Глухо чувах гласа на Джин и щом погледнах към него, видах как крещеше на непознатия да ме пусне.

Двама от санитарите най-накрая успяха да го свалят от мен и аз се спуснах към Джин, който веднага щом останови конгакт с мен ме прегърна толкова силно, че мислех че никога няма да ме пусне. В момента бях обладан от пълен ужас. Гърдите ме стягаха и не можех да дишам. Целият треперех и стомахът силно ме болеше. Джин ми говореше нещо, но аз не можех да го чуя. Изведнъж той постави ръцете си на бузите ми и ме накара да го погледна. Кафявите му очи станаха всичко, което виждах. Той отново ме прегърна и усетих, че дишането му се беше успокойло.

Опитах се да синхронизирам дишането си с неговото и започнах да броя до 10. Щом стигнах до 9, вече дишането ми се беше нормализирало и не треперех, но се чувствах страшно изтощен. Можех да заспя точно там на място, но трябваше по някакъв начин да стигна до стаята си, където погледите на хората нямаше да са забити в мен и Джин.

"Да се в-връщаме в-в стаята." Казах аз и Джин ми помогна да се изправя и заедно тръгнахме към стаята ни, като дясната ми ръка беше прехвърлена през рамената на Джин. Щом стигнахме до стаята бързо отворихме вратата и двамата седнахме на леглото ми.

"Добре ли си?" Попита ме Джин, а аз легнах на леглото и прегърнах възглавницата си колкото се може по силно. "Той беше навсякъде по мен, Джин! Той ме докосваше и дърпаше косата и дрехите ми и аз имах чувството, че ще умра!" Сълзите тежко започнаха да падат по бузите ми, а аз нямах никакво намерение да ги спирам.

"Знам скъпи, но сега ти си тук с мен и си добре! Нищо няма да се случи, не се безпокой." Той взе калъвката от ръцете ми и ме прегърна на нейно място. Стояхме в тази позиция за няколко секунди и единстветото нещо което се мутаеше из главата ми беше това, че той ме нарече "скъпи". До сега не ме беше наричал така. Никой не ме беше наричал така откакто майка ми почина. Затворих очи и се претиснах силно гъм блузата му, опитвайки се да потъна напълно в аромата му.