Crazy friendship/Namjin

Intro

Думи: 769

Слязох от колата на баща си  и
пристъпих към сградата, която в следващата половин година ще наричам свой дом. Психиатричната болница в Сеул.

С всяка следваща стъпка се чувствах все повече и повече като откачалката, която очевидно съм. По пътя към рецепцията минавах покрай всякакви луди. Имаше жена която си говореше със стената и мъж който беше започнал да си съблича дрехите, но двама санитари успяха да го спрат преди да стане сериозно.

"Ким Намджун?" Жената на рецепцията отвлече вниманието ми от случващата се пред мен сцена. "Здравейте,  името ми е Ли Юнсун и съм сестра в тази болница. Ако има някакъв проблем можеш да ме потърсиш. Твоята стая е в другото крило на болницата." Юнсун се наведе малко към мен и започна да шепне. "Спокойно там са по нормалните." Отдалечи се от мен и се усмихна учтиво. "Ще те помоля само да попълниш някой формуляри и после ще те разведа."

Подадох вече запълненият документ на Юнсун и тя ме поведе по един коридор към другата част на болницата. По пътя минахме покрай столовата и помещението за развлечения. "Тук е общата баня, не се заключва за това внимавай като се къпеш, защото може да нахлуе някой без предупреждение." Страхотно. Само това ми липсваше.

Юнсун спря пред някаква врата, чийто номер беше 241. "Това е стаята ти. Съквартиранта ти се нанесе вчера."

"Съквартирант? Мислех че ще съм сам в стая." Юнсун влезе в стаята и се обърна към мен с широка усмивка на лицето си. "Виж кой можел да говори! Съжалявам миличък, заради съображения за безопасност на пациентите. Това си е правило."

Влязох в стаята и срещу мен се откри гледката на две легла едното без завивки, а другото застлано с розови чаршафи.  До розовото легло има дървено шкафче върху което беше поставена лилава тетрадка до която имаше молив.

"Това ми напомня, трябва да ми дадеш телефона си. Можеш да си го получиш обратно само веднъж дневно за най-много един час. Часът за използване на телефоните обикновенно е 16 часа." Извадих телефона от джоба си и й го подадох. "Също така и ключове и всякакви режещи предмети който имаш в раницата си."

Отворих си раницата и подадох ключовете си и една нокторезачка с пила. "Добре. Сега ще те оставя малко на спокойствие. Вечерята е в 18 часа."

Юнсун излезе от стаята и аз се заех с разопаковането на багажа си. Отворих куфара си и започнах да подреждам дрехите си в гардероба. На половината рафтове бяха внимателно подредени дрехите на новият ми съквартирант. Цветовете, които предимно преобладаваха, бяха розово и бяло. Явно харесва розовото.

След като подредих дрехите си се заех с леглото си. Изведнъж от  вратата се чу силен трясък. Приближих се и видях красиво русо момче, седнало на земята с ръце стиснали здраво панталоните му и лице пълно със сълзи.

"Х-хей? Добре ли си?" Изведнъж той вдигна главата си и изплашеният му поглед се стрелна към мен. Дишането му стана още по-учестено и ръцете му започнаха да треперят още повече. Веднага разбрах какво става. Бях го преживявал толкова често напоследък. Той получава паник атака.

"Хей, хей. Спокойно! Ти си добре! В безопасност си! Аз няма да те нараня. Обещавам!" Той поклати глава и аз се приближих към него и хванах дясната му ръка. "Добре сега брой с мен. 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-11-" Дишането му се успокой и отпусна главата си на рамото ми. "Какво стана?"

"Бях в стаята за развлечения и случайно бутнах чашата с моливите и всички започнаха да ме гледат и да шушнат за мен. Събрах ги бързо и тръгнах обратно към стаята. Но ти беше тук и ме гледаше сякаш... сякаш, бях някакъв ненормален и аз просто..." Той стисна ръката ми още по-силно.

"Съжалявам, не исках да изглежда така. Просто найстина се притесних за теб." Той пусна ръката ми и се опита да се изправи. "Не бързай! Тялото ти е още слабо след паник атаката."

"От къде знаеш, че съм получил паник атака?" Вече и двамата бяхме прави и му помагах дастигне до леглото си.

"Аз също получавам паник атаки. Напоследък все по-често. Междо другото аз съм Намджун. Твоят съквартирант за следващите шест месеца." Седях на леглото си с ръце отпуснати върху краката ми. Все още непознатият ми съквартирант се беше излегнал на леглото си и се концентрираше върху дишането си. Изведнъж отвори очи и ме погледна.

"Аз съм Сокджин, но можеш да ми казваш само Джин."

"Приятно ми е Джин." По някаква причина с него се чувствам по-спокойно отколкото с други хора. Обикновенно не разговарям с никого, но когато съм около него имам чувството, че мога да му споделя всичко.