Crazy friendship/Namjin

7.

Часът вече беше 10:20. Чаках баща ми в залата за посещения, която в същото време беше и чакалня за приемане на пациенти. Стаята не беше много голяма, но за щастие нямаше много хора. Няколко дивани с масички и върху масичките купички с евтини бонбони за смучене или малки вази с цветя. Гаден аромат на канела можеше да ъде усетен навсякъде из стаята. Винаги съм мразел канелата, но в този случай нямаше как да се махна от там.

Вратата на болницана се отвори и през нея влезе баща ми. Висок мъж в средата на четиридесетте си години. Черна коса, синя риза и очила с черни рамки. На пръв поглед изглежда мил, но ако го опознаете ще разберете, че той всъщност е чудовище. И то от лошите.

Той бавно се приближи към мен и седна на диванът срещо мен, срещайки ме лице в лице. "Здравей Намджун. Изглеждаш по-добре от последния път, когато се видяхме.Как върви терапията?" нищо не казах. "Ясно... нека пристъпя на темата. Исках да се срещнем не защото ми пука за теб, а защото трябва да ти дам нещо." Той извади от задния си джоб умачкано писмо "Майка ти го остави за теб. В него ще научиш някой неща, които може да те разтроят. Но трябва да знаеш, че тя не ти каза, за твое добро."

"Как така? Какво е това писмо?" Казах аз след може би цяла вечност.

"Това е завещанието на майка ти." "Но тя загина в инцидент! Как така има завещание?" Той въздъхна и размачка областа между веждите си. "Тя... тя беше болна."

След тези си думи той се изправи и тръгна към изхода. Аз гледах като стаписан в писмото останало в ъцете ми. Тя е била болна? Защо не ми е казала? Какво ли е написала в това писмо? Това означава ли, че дори и да не беше умряла в катастрофата, пак щях да я изгубя?

Ръцете ми трепереха, като на някоя стара баба. Бавно отворих писмото и от там извадих лист хартия и някакъв ключ с етикет на него. На етикета пишеше "Градът на костенурките". Това беше една прекрасна вила, която мама притежаваше. Наричахме я "Градът на костенурките", защото близо до къщата имаше един мост, който пресича малка река и под моста има много костенурки. Разгърнах листа със същинското писомо и първото нещо, което забелязах, беше голама следа от целувка от червило.

Скъпи Намджун,

Детето ми, щом четеш това, значи съм мъртва. Както предполаггам, вече знаеш, аз бях болна от тумор на мозъка. В деня в който отидох на преглед, доктора ми каза, че съм в прекалено късен стадий за да пробват каквото и да е лечение.Това беше на 8-ми Ноември.

Истам да знаеш, че много те обичах и винаги ще те обичам.

Вилата в която ходехме летата когато беше още малък, япрехвърлям на твое име. Ако стане нещо ще знаеш, че там винаги можеш да се чувстваш, като удома си. Също така и оставям в една банкова сметка голяма сума пари. Използвай ги за каквото си пожелаеш.

Моля те не се сърди на баща си. Той може и да се държи зле с теб, но съм сигурна, че найстина много те обича.

Пази се и дано някога намериш истинската любов в очите на някой прекрасен човек.

Обичам те. 👄

8-ми Ноември. Това една седмица преди катастрофата. Погледнах още веднъж в плика и от там извадих кредитна карта с лист, на който е записан кода.

Усетих как сълзите се събират в очите ми, за това станах и тръгнах към стаята ми. Влязох в стаята и се свлякоха на земята пред вратата.

Започнах да плача и да вия от болката в сърцето ми, която се беше настанила след прочитането на това писмо.

След няколко секунди Джин се появи до мен и ме прегърна силно. "Спокойно Джуни. Всичко ще е наред. Сега си поеми дъх и ми кажи какво стана."

Аз му подадох писмото и докато четеше аз започнах да обяснявам през сълзи. "Тя е била болна Джин! Дори и да не беше катастрофата, тя е щяла да ме напусне! Аз просто съм и спестил мъките мъчение, като съм отнел живота и по-рано от нужното!"

Джин захвърли писмото някъде настрани и ме прегърна още по-силно. "Не говори така Джуни! Това е било инцидент! Никой не е виновен за нищо! Разбираш ли?" Аз поклатих леко глава в гърдите му и се опитах да забия тези думи в главата си. "Хайде сега изправи се с мен и да идем на леглото ти и да се погушкаме. Ще видиш че ще ти стане по приятно."

Изправихме се и тръгнахме към леглото. Дълго време стояхме неподвижно гушнат един в друг. Точно сега имах нужда точно от това. От нежните прегръдки на Джин и аромата му на парфюм.

Боже Обичам го!