ЗМИЙСКИЯТ КИНЖАЛ

Началото

Наркотици. Светът ми се върти около тях. До толкова че дори името ми не е от значение. Наричат ме Змията. Доста от хората дори не знаят истинското ми име. А останалите искат да го забравят. Страхуват се да го назоват. Знаят какво се случва в противен случай. Винаги следва катастрофа с кола, самоубийство по незнайни причини или дори по лоши неща. Всичко започна преди повече от 6 години. Бях само на 11. Тогава баща ми почина. Брат ми, който беше на 22 и който отдавна беше известен в града ни, призна пред майка ни и пред мен че се занимава с трева. Майка ми не го спря. Не знам защо. Може би защото искаше да види до къде ще стигне всичко това. Може би защото се беше отказала изобщо от него. Може би защото беше изморена да контролира всичко. Може би и от болката от загубата на баща ми, която таеше дълбоко в сърцето си. А болката беше голяма. Знам го, защото и мен ме болеше. Дори брат ми страдаше прекомерно, макар той да е от друг баща - първият брак на майка ми. Но това сега не е от значение. Важното е че брат ми започна да отглежда растения, за които до две години му омръзна да се грижи. Следователно грижите поех аз, макар да бях само на 13. Засаждах ги, местих ги в саксии, поливах ги, третирах ги с нужните препарати. Обожавах ги. След още две години брат ми беше привлякъл вниманието на Хищника, който и тогава се славеше с кръвожадното си поведение към неподчинилите се. По това време беше убит и племенника на Хищника - неговият последен вариант за наследник, тъй като и синът му беше починал преди това. За това шефа се отправи към най - добрия си шанс от хората - новият член на организацията - брат ми - Хрътката. Но и аз не останах по - назад. Много скоро си спечелих неговото любопитство, интерес и най - уникалното - неговото уважение. Отначало просто се допитваше до мен когато се окажех близо до някоя от сбирките им. Просто искаше да разбере как го вижда и някой неопетнен до този момент. Отговорите ми, идеите които давах, схемите които им помагах да съставят му допаднаха. И за това започна да ме вика на всяко съвещание. Бях само на 15, но бях наясно с целия му бизнес, с всяка заплаха, с всеки грам от всяко вещество, което притежава във всеки един момент. И това му харесваше. Но на брат ми - не чак толкова. Той ненавиждаше моментите в които Хищника ми обръща прекомерно внимание, а те ставаха все повече и повече. Но дори той осъзнаваше че съм заслужила това. А аз нямах нищо против своята работа. Наслаждавах й се. Дори преди това се упражнявах в хвърляне на ножове, направа и стрелба с лък, огнестрелни оръжия (което никога не ми е било от любимите) и ръкопашен бой, но след като разбрах плановете на Хищника, нищо не можеше да ме спре да стана най - добрата. Щом станах на 17, вече можех да победя всеки един от хората му, бях невероятно точна и ненадминато хитра. Дори самия шеф не можеше да разбере дали лъжа. Дори детектора не ме засичаше. Дори раните и мъченията не ме пречупваха. А болката беше моята любимка. Да я причинявам, да я изпитвам. И съответно момчетата се редяха на опашка. Бяха добре дошли - забавления, страст и ги отхвърлям. Ах как обичам живота си. Вече съм на 18. Най-големият ми проблем е да си намеря пореден повод за пълна стая с наркотици, музика и нови жертви на моята изкривена психика и страст.