ЗМИЙСКИЯТ КИНЖАЛ

Капанът

–Хитростите на Змията нямат край. Чудя се този път каква е измамата. – каза Ромео вместо поздрав.

   –Здравей и на теб, отворко! – отвърнах му с усмивка, предназначена да направи всеки мъж мой, макар и с ясната представа че за жалост при него не работи - И двамата знаем че ти си не по-невеж от мен в лъжите и измамите.

   –Напълно вярно, но не моят прякор го доказва.

   –Да, твоя доказва само колко женски сърца можеш да разбиеш... и колко си разбил.

   –За жалост твоето никога не е било сред тях – погледна ме той из под вежди.

   –Само защото аз нямам сърце. По това си приличаме, Ромео. – щом иска да играем грубо, да заповяда.

   –Говори каквото искаш, но щом аз съм Ромео, ти си моята Жулиета - изтъкна той, наблягайки на думата "моя" през изкусителната си усмивка.

   –Ах, винаги си бил моя страст, но не съм тук за това. Трябва да говоря с теб за бизнес. – започнах аз, със сериозния си властен тон.

   –Нима? Хищника вече чрез теб ли разговаря с поданиците си?

   –Тона ти ми подсказва че не одобряваш това, но ще те успокоя. Не ме праща Хищника. Идвам по своя воля. - излъгах без да ми мигне окото.

   –И какво желаеш от мен, отровителко? – попита той заинтересовано докато облягаше лакти на стъклената маса.

   –Предполагам че си чул че е ометено голямо количество прах от склада - изпредох първият възел от мрежата си аз, използвайки типичните завоалирани думи за нашата общност. - Като за начало бих искала да чуя мнението ти по въпроса.

   –Мнение? - като че ли смайването му беше съвсем искрено и неподправено, но тогава забелязах сянката която премина през очите му само за миг - Ясно. Смятате че аз имам нещо общо и сега се опитваш да ме объркаш, да ме накараш да се издам. Ходовете в тази игра на живот, смърт, богатства и бреме са ми познати. Аз самият съм използвал този метод на няколко пъти. Радвам се че си го избрала, но ще се наложи да те разочаровам. При мен това не минава. А и не съм замесен. Забелязах че брат ти се навърта около мен. Предупредиха ме. Но няма да бягам, защото не съм виновен.

   Всяка дума беше изказана с такава искреност, с такъв замах на порочната четка по плътното с обрисуваната от него невинност. За миг щях да му повярвам, исках да му повярвам. Но съзнанието ми, логиката ми, ме върнаха на земята. Той е изкусен лъжец. Възможно е дори да е по-добър от самата мен. А и Хрътката винаги вървеше по правилната следа. Брат ми никога не грешеше. Но за всичко си има първи път, нали? Ами ако наистина Ромео е невинен? Но работата ми днес не е да задавам въпроси, а да намирам отговорите им. След това да докладвам на Хищника и да се подчиня на неговото решение, независимо дали то ще ми хареса или не. Но все пак... да убия невинен... човек на когото винаги съм знаела че мога да разчитам? Но знам че не трябва да съм моралистка сега. Никога не съм притежавала морални ценности и това не е момента в който да ги създам.

  –От самото начало знаех че плана няма да проработи. Знаех че дори още повече ще се объркам. Така и стана. Ти си ненадминат в измамата. И си най голямото предизвикателство, възлагано ми до сега. Честно казано не знам какво да направя. – казах аз, стараейки се да звуча правдоподобно.

  –Не са ти оставили избор, нали? Ако не ме убиеш ще убият теб или някой твой близък. Брат ти, може би? Хищника често използва този метод.

  –Не говори глупости, Ромео! Аз нямам близки. А брат ми няма да го пипнат и с пръст. Знаят че отношенията ми с него са свързани само с работа. А моят живот ще го жертвам. И без това вече ме отегчава. Обаче се радвам че поне си невинен. Някак си по би ми харесало да спася невинен, отколкото кретен, който се е опитал да ме измами.

  –Шегуваш се... кажи ми че се шегуваш, моля те! Да не си полудяла съвсем?! Няма да умираш. Не и заради мен. Предлагам ти да се разходим. На чист въздух. Само аз и ти, без моите хора. –каза той, все още зашеметен от изявлението ми че ще се жертвам за него.

  Прикривайки усмивката си поради успеха на плана ми до сега, кимнах и го последвах на улицата. Естествено не пропуснах как махва с ръка на хората си че са свободни.

  След пет минути мълчаливо ходене той ме заведе в една тъмна уличка, за която дори не знаех че съществува. Отвори вратата на стара къща. Мазилката беше изпопадала и показваше оранжавенеещи тухли на места. Този показ на голота, било то и просто на стара къща, накара стомаха ми да се свие. Какво ли беше това място? Щом влязохме и се огледах забелязах че макар очевидно отдавна никой да не живее тук, цялата посуда беше на мястото си. Старата камина бе пълна с изгниващи дърва, готови да бъдат запалени, но сякаш бяха приготвени още преди години. Той дръпна един от трите стола обграждащи масата в тясното помещение и ми предложи да седна с думите:

  –Внимавай обаче да не е изгнил. Не съм идвал тук от почти десет години.

  Десет години... преди десет години родителите му бяха починали. Нима ме е довел в старата къща на родителите си? И не е идвал тук от десет години? Но защо тогава ме доведе тук? Но точно преди да попитам, той реши да продължи:

  –Стори ми се перфектното място за случая защото –той направи малка пауза, но продължи – защото не мога да си представя по добро място за своята смърт. Няма да ти позволя да ме спасиш с цената на собствения си живот. А и не само на теб ти е омръзнала тази игра. Аз също съм готов за сянката на вечнаият сън с надеждата че сънищата ще са красиви поне на половината на твоята хубост.

   И в този момент чух в главата си как капана щраква точно по план.