ЗМИЙСКИЯТ КИНЖАЛ

Тук ще умра.. предречено е

След няколко часа вече бяха наближили. С поредният завой, който обяви Змията, очите на Ромео се разшириха и за един миг сякаш вечната му усмивка помръкна.
-Къде ни водиш? Полудя ли? Направя ли този завой сме обречени. Ще ни убият.
-Няма да ни убият. Карай! - нареди момичето нехайно.
-Няма да изпълня тази заповед - отвърна Ромео и спря колата по средата на пустия път.
-Това не е заповед. Необходимост е. - тя мразеше хората да мислят че им дава заповеди.
-Кого залъгваш? Мислиш че не знам ли? Но твоите заповеди - красавецът заби погледа в нейните очи - мислех че си заслужава да ги изпълнявам. Мислех че ти го заслужаваш.
  -Това не са заповеди, Ромео. Мисли каквото искаш, но аз държа на теб. - Отровителката се доближи до него - Точно за това се налага да направиш този завой и да оставиш всичко на мен.
-Ще убият и двама ни - продължи по свое му Ромео, но с по-умекнал тон.
-Няма да убият никого... поне никого от нас. Довери ми се.
-Ако ни убият ти ще си виновна.
-Да, Ромео, ако ни убият ще ми кажеш "казах ти". Сега карай.
-Ти си луда. По една пагубна случайност обаче, точно това обичам в теб. - и той навъсено подкара колата отново.
След завоя пред тях се разкри гледката на огромна бетонна сграда. Гигантската й врата изглеждаше направена от някакъв вид здрав метал. Пред нея бяха застанали петдесет или сто войника в черни униформи. Бяха строени в редици и не помръдваха.
-При предното ми идване бяха двойно повече. Разочарована съм.
-Идвала си тук? И си жива? - ококори се Ромео, докато спираше колата здраво стиснал кормилото.
-Да. Както и сега ще оживеем. - каза Отровителката и излезе.
Ромео я последва неохотно на плаца пред бетонната постройка. Металните врати се отвориха и от там излезе леко пълна дама с руса дълга коса. Ромео не можеше да повярва на гледката която се разкри пред него. Отровителката се затича към блондинката, скочи към нея и... я прегърна. Не просто прегръдка, това беше първата прегръдка, с участието на Змията, която вижда. След половин минута, която се стори като вечност на Ромео, момичетата зпряха да се прегръщат и смеят и му обърнаха внимание.
-Лидия, това е Ромео - представи го Отровителката. - Ромео, дръж се добре.
Ромео се изуми още повече. Но усмивката му стана по-широка от мисълта че тя беше права и наистина няма да ги убият тук.. поне за сега.
Тримата минаха през шпалира от войници и влязоха в сградата. Обстановката беше студена. Бетонните стени не бяха боядисани, нито окачени с картини. Пода беше студена мозайка от безброй малки бели и черни камъчета. Коридора беше толкова дълъг, че Ромео едва виждаше края му. Имаше адски много врати, без табели, без означения, просто сиви врати, водещи към незнайни помещения. Светлината беше ледено бяла и болезнена за очите му. Намрази това място от първият миг, но тогава поне нямаше възможността да го вижда и едва ли са го вкарали през парадния вход като сега. Да, Ромео бе идвал и преди, но с превръзка на очите, пребит до неузнаваемост и с две счупени ръце, защото шепа войници, като тези отвън, осъзнаха че прости белезници не могат да го задържат. Предишният път се отърва като по чудо жив от тук, но този път не бе убеден в успеха си. Знаеше че ще умре в този ад. Така му бе предречено, така и ще се случи.