My worst enemy

29 Част

Намджун наведе глава и се заигра с чашата си. Не казвах нищо. Исках да започне сам, когато е готов. Не исках да го притискам с нищо.
-Прибрах се веднага, след като си тръгнах от вас. Половин час след това баща ми се прибра. Никога не сме се разбирали с него затова, както винаги, започнахме да се караме. Започна да казва колко съм бил безполезен и разочароващ като баба ми. Заплаших го да не смее да говори за нея и тогава той каза нещо, което не исках да чувам никога. - замлъкна.
-Какво чу, Намджун?
-Как в продължение на година я е тровил. В онази нощ, когато се скарахме с нея, е сложил в храната й количество, колкото да я убие за няколко часа. - очите му отново започнаха да се пълнят със сълзи. Намджун вдигна погледа си към мен. - Той я е убил, Иви. Убил е единствения човек, който имах.
Оставих чашата си на нощното шкафче. Приближих се и го прегърнах. Той веднага зарови глава в косата ми. Започнах да разтривам скалпа му, за да се успокои.
-Аз съм тук. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
-Нищо не е наред. Не трябваше дори да го оставям да живее. Трябваше да го убия.
-Не падай на неговото ниво. Ти не си като него. Всичко ще му се върне. Ще видиш.
---След 1 час---
Намджун все още беше у нас. Помоли ме да принощува тук и аз приех. А и бях сигурна, че нашите нямаше да имат нищо против.
Двамата стояхме в стаята и ядохме от бисквитите, които кака току-що беше направила.
Изглеждаше по-добре, но бях сигурна, че го боли. И то доста. Но аз бях до него и нямаше да позволя да се чувства зле. Щях да бъда неговата опора и нищо нямаше да го сломи.
-Как си? - попита Намджун, слагайки ръката си на челото ми. - Отново париш. - поклати неодобрително глава. - Къде имате термометър?
Отворих нощното шкафче и извадих един термометър от там.
-Слагай го. - подкани ме той.
Сложих го и зачакахме. Минаха се 5 минути и го погледнах. Имах 38.8°.
-Не се чувствам сякаш имам. - показах му го.
-Но имаш. Кажи, какво да правя?
-Потопи две малки кърпи в оцет и ми ги донеси.
-Оцет?
-Да, оцет. Хайде, върви.
Той стана от леглото. Излезе от стаята. След малко се върна с двете кърпи в ръце. Седна до мен и ми ги подаде.
-Завържи ми ги на китките.
Направи, каквото му казах.
-Защо оцет?
-Смъква температурата. Не знам за вас, но в България така правим. Абе, бабини деветини.
-Не съм чувал за такова нещо, но щом казваш. От нещо друго нуждаеш ли се?
-Само от теб. - усмихнах му се.
Той се приближи и се опита да ме целуне, но аз се отдръпнах. Той ме погледна странно.
-Ако не искаш да си тръшнат като мен на леглото, не ме целувай. Никакви целувки, докато не се оправя.
-Не ме интересува.
Хвана лицето ми и заби устните си в моите. Засмях се и облизах устните си, гледайки го в очите.
-Вашите кога се прибират? - попита ме той.
-Скоро.
-А, дали ще ми позволят да остана? - наведе глава той.
-Разбира се. А и баща ми едва ли ще остави сина на шефа му да стои на улицата. Плюс това, не ми пука. Пак щеше да останеш. - повдигнах рамене.
Хванах лицето му и го накарах да ме погледне.
-Можеш да останеш колкото поискаш, Джуни. Винаги ще бъда до теб. Разчитай на това.
-Обичам те.
-И аз теб. - усмихнах му се сладко.
Чух как входната врата се отваря. Явно родителите ми вече се бяха прибрали. Намджун стана от леглото ми и ми помогна да стана. Сега вече се чувствах сякаш имах висока температура. Веднага ми се зави свят. Излязохме от стаята и слязохме долу. Щом майка ми видя Намджун, веднага се усмихна.
-Намджун. Какво правиш тук? - попита тя.
-Имаше малък проблем и дойде при мен. Нали нямате нищо против да остане за вечерта?
-Не, разбира се. - отговори мама. - Ти как си, мила? - погледна към китките ми. - Какво е това? - тръгна към мен.
-Вдигна висока температура и ме накара да завържа кърпи с оцет на китките й. - обясни Намджун.
-Добре си направил. Отиди да си почиваш, миличка. Ние със сестра ти ще сготвим нещо вкусно. - каза тя и започна да бута мен и Намджун нагоре.
Какво й ставаше? По принцип винаги е искала да й помагам в кухнята или, в каквото и да е било. И бях сигурна, че не е заради температурата ми.
С Намджун се качихме в стаята ми. Настанихме се на леглото ми и се сгуших в него.
-Сега родителите ти ще искат да вечерям с вас, нали? - попита Намджун.
-Дап.
-Ще ми бъде толкова неудобно.
-Спокойно, де. Аз нали съм с теб?
-Все пак. Ами, ако вземат да задават въпроси? Какво ще им отговоря? Не мога да им кажа какво е станало.
-Джуни, всичко ще бъде наред. И като заговорихме за това.. - пуснах го и легнах върху него, поглеждайки го. - Сигурен ли си, че си добре? Такова нещо не се преглъща толкова лесно.
-Иви, добре съм. Спокойно. Свикнал съм да се справям с подобни ситуации. Просто този път се поддадох на емоциите и видя страна в мен, която никой не е виждал.
-Знам, че не започнахме добре в началото и казах неща, които не трябва, ноо... Намджун, ти стана много важна част от моя живот и си може би първия, с когото мога да бъда себе си. Знам, че баба ти е била най-важният ти и близък човек и сега я няма.. Затова искам да ме възприемаш, както си възприемал нея. Няма да те обичам, както тя го е правила, но не ми пречи да бъда до теб и да бъда твоята най-голяма опора.
-И си моята най-голяма опора.
Надигнах се. Хванах лицето му и го целунах.