My worst enemy

23 Част

Въздишах дълбоко и легнах до него. Веднага усетих победоносната му усмивка. Хвана ме и ме придърпа към себе си, прегръщайки ме. Сгуших се в него и вдишах аромата му. Този аромат, който ме успокояваше и ми даваше сигурност. Този аромат, който не исках да забравя никога.
-Джуни. - надигнах главата си и го погледнах.
-Мм? - измънка със затворени очи.
-Мислех си, че ние изобщо не сме си споделяли нищо един за друг.
Той веднага отвори очи и ме погледна.
-От къде пък дойде това сега?
-Вчера си говорехме със сестра ми и когато задаваше прекалено много въпроси.. Аз не можех да отговоря.
-Какво искаш да знаеш?
-Всичко.
-Конкретен въпрос нямаш ли? - засмя се той.
Всъщност имах. И ме глождеше откакто тръгнахме заедно. И ужасно исках да знам отговора.
-Имам. Защо си си изградил репотация на лошо момче? - попитах го леко притеснено.
Чух дълбоката му въздишка.
-Когато бях малък човекът, който се грижеше за мен беше баба ми. Обичах я с цялото си сърце и тя беше най-любимият ми човек на Земята. Докато майка ми и баща ми работеха и нямаха никакво време за мен, тя беше до мен. Угаждаше на всяка моя прищявка и правеше всичко за мен. Всичко беше супер, докато не станах тийнейджър. Мамка му, бях пълен боклук! Започнах да я игнорирам, да я пренебрегвам, но тя нищо не казваше. Просто мълчеше и гледаше. Една вечер се бяхме скарали за нещо. По дяволите, дори не помня за какво! Последните думи, които й казах преди да отида в стаята си бяха, че я мразя. На следващия ден.. Нея вече я нямаше. Дори не знаех как да реагирам. Бях отишъл да й се извиня, да й поискам прошка.. Но всичко, което открих в стаята й бе безжизненото й тяло. Седях до нея с часове без да продумам нищо. Дори не плаках. Не плаках, а трябваше. От тогава не съм пролял нито една сълза. От тогава се заклех, че няма да позволя на никого да ме тъпче. Не трябваше да позволявам да имам някаква слабост, защото значеше, че щях да се върна отново в онази сутрин. Но уви.. Се провалих.
Гледах го без да пророня и дума. Единствено усещах как очите ми се пълнят със сълзи.
-Защо да си се провалил? - попитах тихо.
-Защото открих слабостта си.
-Коя е тя?
-Ти. Ти си моята слабост. - каза и се усмихна някак измъчено.
Аз.. Аз бях слабостта на Ким Намджун. Човекът, който не позволяваше никой да го сломи. Човекът, който си е обещал да бъде твърд и да не допуска да намерят слабото му място, за да не го унищожат.
-Намджун.. Не си виновен за смъртта на баба си. - казах тихо, усещайки как една сълза се стича по бузата ми.
-Напротив. - усмихна се и махна сълзата ми. - Виновен съм и ти много добре го знаеш.
-Грешиш.
-Аз никога не греша. Никога.
-Дори да си мислиш, че ти си виновен.. Бъди сигурен в едно. Баба ти те обича. Точно сега те гледа отгоре и се гордее с теб. Простила ти е и сега е на по-хубаво място.
-Тя може и да ми е, но аз не съм си простил. Никога няма и да го направя. - погледна настрани и ме стисна в прегръдките си.
Не трябваше да оставям нещата така. Трябваше да направя нещо. Отдръпнах се от него и станах. Отидох до гардероба си и започнах да си вадя дрехи. Избрах си едни дънки и топъл бял пуловер. Обърнах се и погледнах към Намджун. Гледаше ме с доста объркан поглед.
-Ставай. - заповядах му аз, сваляйки пижамата си.
-Защо?
-Ще разбереш.
Облякох се набързо. Вързах си косата на опашка. Дръпнах Намджун и излязохме тихо от стаята ми. Излязохме от вкъщи без никой да ни види и се качихме в колата му.
-Ще ми кажеш ли къде отиваме? - попита ме той, палейки колата му.
-При баба ти.
Той ме погледна светкавичко.
-Не! Не, не, не и не.
-Да, да, да и да. Хайде, Намджун. Щом можеш да се справиш с едно момче, което заплашва гаджето ти, можеш да се справиш и с това. Трябва да се изправиш пред нея.
---След 15 минути---
Вече бяхме на гробищата. Стояхме пред гроба на бабата на Намджун и мълчахме. Виждах как очите му бяха някак безразлични. Сякаш беше безсърдечен. Хванах го за ръката и той ме погледна.
-Кажи това, което си искал да й кажеш в онази сутрин. Кажи й това, което заслужава да чуе. Бъде внукът, който си бил в нейните очи. - пуснах ръката му и тръгнах към колата.
Точно в този момент трябваше да е сам. Трябваше да излее всичко, което му е на сърце и да спре да се обвинява. Защото не беше виновен. Това, че са приключили с лош край, не променя факта, че има огромно сърце. И трябваше да го покаже. Защото си заслужаваше.
Стоях в колата и го гледах. Ръцете му бяха в джобовете на дънките и леко се клатушкаше. Не говореше. Просто гледаше в плочата с името на баба му и мълчеше. Сякаш нямаше какво да й каже.
Замислих, че всъщност може би не трябваше да задавам този въпрос. Отговорът беше по-болезнен, отколкото си мислех. Солях върху раната му, която все още не беше зараснала. И това късаше сърцето ми. Като се замислех колко лошо се държах с него в началото, ми ставаше ужасно гадно. Исках да върна времето назад и го прегърна още щом го видя. Да му кажа, че всичко ще бъде наред и, че ще бъда до него. Независимо какво щеше да става. Исках да му дам това щастие, което му е давала баба му. Исках да бъда човека, от когото се нуждае най-много и най-силно. Исках да бъда неговата опора. Неговото всичко.