Момичето с черната пелерина

Глава 1

Принцът разтвори огромните врати на библиотеката и нахълта вътре като някое озверяла животно. От задните редове се чу недоволна въздишка, последвана от въпрос:
- На какво дължа посещението ти Уилям?
- Не се и съмнявах че си тук.
- И какво лошо има в това?
- Нищо. Просто е скучно. Хайде да се позабавляваме. Сещаш се. Като в доброто старо време!
- Отлично знаеш че не може.
- И защо да не може?
- Защото това време отдавна си отиде.
- Да, а с него си отиде и нашето приятелство.
- За какво говориш? Това не е вярно.
- Напротив. Откакто се захвана с каквото там правиш вече нямаш време за забавление.
- Това не е вярно! Забавлявам се.
- И как по точно Хенри? Като седиш в стаята си и пишеш поредната страница от тефтера си?
- Ще ти докажа че все още се забавлявам! - Хенри затвори дебелата книга, така че звукът от удара на страниците да се чуе силно. - Какво искаш да правим?
- Не знам за теб, но аз си мисля да отида на лов в гората. - повдигна небрежно рамене принца.
- На Лов? Ти сериозно ли? - изсмя му се в лицето Хенри.
- Да. Защо не?
- Защото ще отнесеш тоягата ако баща ти разбере че си ходил на лов. А и няма да те пусна да отидеш сам. Ти никога не си бил на лов. Ти дори и огнестрелно оръжие не знаеш как да използваш. Как въобще ти хрумна това?
- Али само това не съм правил. Е идваш или не?
- Разбира се че идвам. Ами баща ти?
- Какво за него?
- ще ни убие като разбере!
- Никой не е казвал че трябва да разбира.

Двете момчета се измъкнаха тихо от замъка и отидоха в кралската конюшна. Избраха си и оседлаха по един кон и когато никой не се мяркаше препуснаха към гората.

И те не знаеха на къде да поемат. Лутаха се безцелно по пътеките оглеждайки се за някое диво животно. Нещо изшумоля в храстите, стряскайки коня на принца. Уилям изгуби контрол и чисто черния му като нощта жребец побегнах през гората. Скоро виковете и тропането от копитата на коня на Хенри заглъхнаха.

Жребеца на Уилям наби копита. Наоколо имаше само дървета и нищо повече. Бяха толкова много и нагъсто че изглеждаха като стена. От тях не се виждаше нищо. Дори светлината едва успяваше да премине през клоните. Беше колкото зловещо толкова и красиво. Някъде назад отново се чу шумолене но този път беше придружено и с тихо ръмжене. Коня отново се изнерви и когато хищническите стъпки приближиха към тях жребеца реши да си спасява кожата и че Уилям ще му е само товар, за това го хвърли от гърба си и побягна. Принца падна с глухо тупване, но въпреки болката се изправи. Знаеше че е безмислено да бяга. Той се приготви за неизбежното - сблъсъка с тайнствения хищник.