Момичето с черната пелерина

Глава 20

През последната седмица Залия умишлено избягваше Уилям. Стараеше се да не се засичат по никакъв начин. Естествено това не убягваше на Уилям, защото той знаеше от придворните че за разлика от предишни владетели свършваше с кралските си задачи значително по-бързо от другите. На няколко пъти Уилям я бе забелязал да се измъква тайно от двореца и да отива в гората. Излизаше или следобед и се връщаше късно през нощта или чакаше здрача, за да се скрие под пелерината на нощта и не се прибираше до сутринта.

Една вечер когато наблюдаваше през прозореца отново забеляза как Залия се измъква тайно. Тогава взе окончатното решение да я проследи и да види какво толкова прави в гората по цяла нощ.

Залия се намираше в кралската градина и внимателно разглеждаше розите. Сякаш търсеше някоя специална и необикновена. Прокарваше пръст през всяка една така сякаш като ги докоснеше всяка една от розите щеше да изпее тайната си. Уилям се криеше под един навес със саксии зад една колона. Мириса на цветя около него беше толкова силен, че той едва се сдържаше да не кихне. Уви не му се получи, защото в стремежа си да спре си авицата разлюля висящите саксии и те се раздрънчаха. Залия светкавично се обърна и впери поглед в навеса. Съзерцаваше тъмницата в продължение на минута преди да се опомни. Нови ръкава си и погледна опашката на ръката. Видяното я изненада и като попарена тя побягна през шубраците. Личеше си че бърза за някъде.

Докато тичаше от джоба на пелерината изпадна дълго търсената и внимателно избрана от нея роза. Уилям я вдигна и внимателно я огледа. "С какво беше по специална тази роза от другите" чудеше се той. Уилям продължи да върви след Залия докато не стигнаха една поляна. Кралицата измъкна стара кожена книга от хралупата на едно дърво. Приклекна в центъра на поляната и прекара ръка през тревата. В тъмата по тревата засияха причудлив форми и йероглифи на странен и непознат за Уилям език.разнесе се ниска мъгла която замъгляваше образа на Залия. От измежду дърветата се появи почти прозрачен бял образ на жена с дълга бяла рокля с прекрасни нежни воали. Тя отиде до Залия и седна в тревата до нея. Наложи се Уилям да напрегне слуха си, за да чуе за какво си говорят.
- Донесе ли я?
- Да.
- Сигурна ли си че си взела правилната?
- Избрах я точно както ми заръча.
- Добре. А къде е тогава?
- Точно тук. - Залия бръкна във вътрешността на пелерината но видимо се паникьоса когато не я откри. Тогава Уилям я подхвърли на няколко метра така че да изглежда така все едно е изпаднала докато е вървяла. Кралицата се огледа и когато я мерна с едно елегантно движение я придвижи към себе си.
- Добре дай да я погледна.
Жената в бяло я хвана в дланите си подобно на начина по който хората се молят и започна да шепти неща на странен език. Залия наблюдаваше случващото се с огромно внимание и попиваше всяка една от изречените в шепота на жената в бяло думи. Словата звучаха едновременно красиво и примамливо, но и някак страховито.

Уилям усещаше че нещо не е както трябва. От някъде зазвуча тънък глас изпълняваща нежна и красива песен. В нея нямаше думи, а само глас. Песента можеше да се опише най добре като песен на сирена като тези от приказките, които майка му му разказваше като беше малък. Това беше поредния въпрос. Сирените не бяха ли вид морски нимфи, които примамваха моряците с песните си? Би трябвало да са в моретата и океаните, а не на сушата. Каква работа биха имали тук.

Мъглата падаше все по ниско към тревата и двете жени и ставаше все по гъста и непрогледна. Двете жени изглеждаха не по малко странни на свой ред. Едната изцяло облечена в черно, а другата в бяло. Пълни противоположности на външен вид, но погледите им.... Очите им сякаш грееха. Уилям знаеше как очите на Залия светваха когато е щастлива, но този блясък в очите ѝ не беше същия. Беше по ярък, видим и забележим, но светлината с която грееха сякаш не излъчваше добро. Изглеждаше примамлива и изкушаваща точно като греха.

Миг по късно кърваво червената роза почерня и се разлисти. Едно по едно листата ѝ окапаха, но не паднаха. Те сякаш имаха обратна гравитация, но спираха на едно и също ниво точно между главите на двете жени.

Когато падна и последното листенце и се присъедини към останалите пространството между тях засия ярко в бяло. Листата започнаха да се скупчват докато накрая не свормираха дебела книга с черни корици и издълбани в нея червени символи.

Книгата падна на земята със силно тупване. Жената я вдигна и прелисти на бързо. Търсеше конкретна страница, когато я намери подаде книгата на Залия като ѝ посочи нещо конкретно на дадената страница.

Страха в очите на кралицата си пролича отдалеч. Съдържанието на страницата я стресна. След няколко минути размисъл тя поклати глава и подаде ръката си напред. Жената извади извит остър нож от под роклята си. Беше бял на цвят с подобни символи като тези на книгата, но златни. Щом острието се докосна до плътта на Залия рязко смени цвета си от бяло в черно и златните руини по него засияха в светло сиво.

Жената рязко отдръпна острието от кожата на момичето и с уплах грабна книгата. Заотстъпва назад а на лицето на Залия се появи една снежно бяла злокобна усмивка. Смехът на Залия раздра тишината. Ако до момента обстановката беше страшна и зловеща то сега смеха на Залия направо пораждаше ужас. Жената в бяло огледа ръката на Залия. Имаше тънка резка на нея. Тънка но дълбока. Раната беше като направена в плътта на мъртвец. Нямаше кръв но мястото на раната засвети и то в бяло. Когато Залия забеляза това се ядоса.
- Не, не е възможно! Как? - питаше жената с треперещ глас, а кралицата само ѝ се усмихваше.
Накрая жената точно като някой призрак се изпари във въздуха преди Залия да успее да ѝ направи каквото и да било.