Момичето с черната пелерина

глава 11

Принц Уилям се прибра и веднага беше замъкнат от прислугата за да бъде приготвен за пристигащите гости. Когато беше готов отиде при баща си за да го разпита за случващото се. Краля му обясни че очаква визита от краля на съседното кралство и дъщеря му. Тъкмо щели да присъстват и на разстрела на Залия.
Щом чу това Уилям обезумя. Царските особи които очакваха идваха единствено заради това. Той знаеше че са бащата и сестрата на Залия. Не помнеше кога но се сещаше че Залия му беше споменавала веднъж че не е в добри отношения със баща си и той винаги е искал смъртта ѝ.

Уилям беше бесен и слезе при затворническите килии. Едва намери тази на Залия. Момичето се беше скрила в най тъмния ѝ ъгъл и се беше загърнала с наметалото си. Беше ѝ студено.
-Залия! Какво се случва? Защо си тук?
- Уилям? Не бива да си тук.
- Напротив. Какво се случва? Кажи ми.
- Откриха ме. Баща ми беше прав. Аз съм изчадие. Не заслужавам да живея.
- Какво? Това не е вярно!
- Напротив. Той мислеше майка ми за такова но това през цялото време съм била аз. - проплака тя
- Ти замръзваш. Ела насам.
Залия го послуша и се показа от ъгъла в който се беше скрила. Легна в прегръдките му макар и през студените метални решетките. Стояха така известно време преди да се престраши и да проговори.
- Баща ми мислеше майка ми за дяволско изчадия и я обеси като я обвини в изневяра пред народа. Но това бях аз. Имам сили точно като мама. Не са като нейните но все пак имам. Мислят ме за вещица и ще ме разстрелят малко по късно днес. Искат да го   направят колкото се може по скоро.
- И какво ще правиш?
- Нищо. Ще позволя да се случи.
- Какво!? Не! Категорично не Залия!
- А какво друго предлагаш да направя? Омръзна ми да се крия Уилям! Омръзна ми разбираш ли! Така поне ще се избавя от това а и ще изгорят мъртвото ми тяло след това.
- Не Залия! Не мога да го допусна.
- Кое не можеш да допуснеш Уилям!?
- Да те загубя! Направих го веднъж. Няма да се повтори.
Стана и си отиде без да казва нищо повече. Беше твърдо решен че ще отърве кожата на Залия. Ако не успееше да убеди баща си да я пуснат щеше собственоръчно да я измъкне от там.

****************

Всички бяха застанали да наблюдават разстрела. Бащата и сестрата на Залия бяха най отпред готови за предстоящето. Кралят беше нетърпелив да види как дъщеря му ще издъхне, а малката принцеса още беше в шок че виждаше сестра си след толкова много години през които я е мислела за мъртва и то в това състояние. Изпитваше смесени чувства на радост и тъга. Уилям и той беше там. Не можеше да направи нищо и това го обичаше. Имаше чувството че Залия е вперила погледа си в него и не го изпуска от очи. Това го задушаваше.

Момичето с черна пелерина беше завързано за един огромен метален кол, а от 4те му страни стоеше по един с пушка. Бяха 4ма защото така не се знаеше кой е убиеца и нямаше да тежи на ничия съвест.

Церемонията по разстрела започна. Всеки зае своето място. Публиката тръпнеше в очакване на предстоящето.

Стрелците заеха местата си готови да стрелят. Залия надигна главата си и ги изгледа с горд и ужасяващ поглед точно като на истинска зла кралица. След това насочи погледа си към кралските семейства и останалите от народа. Гледаше се за част от секундата с баща си така сякаш водеха безмилостна битка. След това премести погледа си на по малката си сестра. Можеше да усети емоциите ѝ. Чувстваше радостта ѝ, тъгата ѝ, но чуваше и мислите ѝ. Намигна ѝ едва забележимо за да я успокои и момичето успя да забележи този жест. Усмихна се половинчато но истински и от сърце. Погледа на Залия набързо премина през другите крал, кралица и принц, а след това се спря и на по малкия принц - Уилям. Само един поглед и с нея беше свършено. Тя усещаше болката му от това да я загуби. Тогава го реши. Щеше да се бори независимо от всичко.

Стрелците заеха местата си и вдигнаха пушките си. Чакаха само команда да стрелят. Залия им се усмихна така както никой до сега не беше и макар едва доловимо те трепнаха при вида на усмивката ѝ. Точно преди да бъде обявена стрелба земята под нозете им се разтресе. Задуха силен вятър и вдигна облак прах. Всички прикриха очите си. От горите се заформи още по силен вятър образуващ тайфуни. С пълна сила те заприиждаха. Небето стана тъмно и мрачно. Изглеждаше така все едно щеше да изсипе най силния си порой който може.

Докато всички се стараеха да прикрият очите си, Залия се възползва от възможността си и обгори въжетата с магията си. Когато вятъра отмина пред Залия като защитна стена бяха застанали цялата глутница вълци (необикновено големи вълци) и в краищата двете вече пораснали мечета. Зад тях беше снежно белия елен на Залия и наоколо кръжаха красива птички, пеещи невероятни песнички.

Всички гледаха недоумяващо случващото се. Бяха изплашени от предстоящето. Всички освен Уилям сестрата и бащата на Залия се  страхуваха. Сестра ѝ Пирея се радваше, Уилям се гордееше, а баща ѝ беше бесен.

Залия се пресегна и едно птиче кацна на пръста ѝ, а след това изгледа всички преценяващо. Спря погледа на баща си и каза със самочувствие и гордост преправени до небесата:
- Твърде бавно.
След това се метна на елена и заедно с него и всички животни побягна към гората, а зад тях отново се заформиха тайфуните. Щом се размиха тайфуните  от Залия и животните нямаше и следа.