Момичето с черната пелерина

Глава 17

....Уфелия! Новоизбраната кралица беше заела отбранителна позиция в случай, че жената предприеме нещо. Тя още не можеше да повярва. Гледаше я втренчено и не разбиращо докато тя ѝ се усмихваше зловещо на среща. Тогава бащата на Залия наруши тишината
- Фиола? Нима е възможно? Това ти ли си? Но...но...но как!? Та нали аз те екзекутирах публично няма как да си жива.
Жената се засмя ехидно преди да отговори. Думите ѝ бяха отговор на въпроса на Залия, който тя задаваше нямо с очите си. По погледа ѝ се четяха много неща: страх, недоверие, изненада, гняв...но най-много се открояваше въпроса "за какво е дошла?" в очите ѝ .
- Тук съм за това което ми принадлежи миличка. От теб зависи дали ще го направим по лесния начин  или не. Е как ще процедираме скъпа? Ще ми дадеш короната доброволно без да усложняваш нещата излишно или ще се противиш и играта ще трябва да загрубее? Избирай скъпа. Времето тиктака. Ако бях на твое място бих избрала първото защото нямаш никакви сили с които да защитиш никой от присъстващите пък камоли себе си. Обаче на мен така тайничко ми се иска да избереш второто. От много отдавна не съм проливала човешка кръв. Някак си ми липсва.
- Е явно днес е щастливият ти ден Уфелия!
Залия се усмихна злобно
- Стига мъник. Дай ми короната която очевидно ми се полага и да приключваме тук.
Странницата се присмя на Залия
- И защо да ти се полага точно пък на теб?
- Хмм...защо ли? Защото например нито ти нито майка ти я заслужавахте. Тя трябваше да е моя още от самото начало. Аз бях първородната и аз трябваше да я получа.
- Ще трябва да се задоволиш с наличното и да не искаш неща които никога не са ти принадлежали или си изгубила правото да ти имаш много отдавна.
- Недей да ми говориш така. Дай ми короната или...
- Или какво Уфелия!? Ще ме прокълнеш? Давай тогава! Но никога не бих предала короната в ръцете на човека който най - малко трябва да я има. Ти загуби правото да я имаш. Може и да си се родила първа, но и умря първа, а по закон когато първородния наследник почине короната се предава на следващия по големина в рода. Не отричай че майка ми не ти каза да не отиваш при реката. Ти сама си го докара. Имаш късмета единствено за това че си била бяла вещица и смъртта ти е била незаслужена, защото ако не беше така ти все още щеше да гниеш под земята и то завинаги. Но това което ти изигра лоша шега беше яростта ти жаждата за мъст. Те очерниха душата ти. Погледни се! Аз бих се погнусила от себе си ако бях на твое място. Каза ли въобще на Фредерик какъв е всъщност. Не нали? Премълча си и скри истината. Ти си една Долна и манипулативна лъжкиня. А най нахално искаш короната!
- Достатъчно! - чу се гръмкия глас на Уфелия и всички паднаха на земята като ударени от мощна въздушна вълна. Само тя и Залия останаха непокътнати преди с магия Уфелия да бе обвила в силна хватка гърлото на кралицата задушавайки я. Залия се хвана за врата задушавайки се, а не след дълго тя вече беше и във въздуха. Черната вещица се изсмя злобно гледайки с наслада агонията на момичето. Овереността ѝ рязко се изпари обаче когато Залия ѝ се усмихна зловещо и престана с преструвките на задушаване. С едно плавно движение Уфелия беше отблъсната на земята, а Залия тупна на тревата.
- Но ти как? Какво..? - запелтечи вещицата
- Не си ли чувала че не трябва да пращаш друг да ти върши мръсната работа, защото ти ще си я свършиш сама много по - добре?
- Ти.... предал си ме!? - обърна се към Фредерик
- Не майко! Кълна се и думичка не съм ѝ казал.
- Като ще пращаш сина - личния си слуга лельо на подобни мисии, в които трябва да разузнае всичко за врата поне му направи заклинание да не може никой да чуе какво му се върти в главата. Черна вещица си и не би ти било никак трудно.
- Значи всичко е било постановка. Знаела си че ще се появя и се направи на изненадана. Признавам те племенничке добра актриса си, но все още не можеш да ме победиш.

Между бялата вещица - Залия и Уфелия се разяри мощна битка, която опустоши част от окрасата. И двете бяха изтощени, но не се отказваха. Магията която Уфелия беше направила за да замрази останалите започна да отслабва заедно с нея докато постепенно не изчезна. Накрая черната вещица беше паднала на земята и с последни сили се защитаваше докато Залия беше над нея и изричаше заклинанието си но Уилям я разсея. Той и Фредерик се сбиха и благодарение на това разсейване Залия обърка заклинанието, а тази грешка щеше да ѝ коства много.

Накрая  Уфелия издъхна, този път завинаги и се строполи окончателно като чувал с картофи на земята. От устата ѝ излезна някаква черна и мътна сянка, която се извиси над трупа на вещицата и се всели в тялото на Залия. Момичето усети болезнено изгаряне по цялото си тяло. Замая се, а след това и започна да примрежва поглед. Последното нещо което видя преди да изгуби съзнание за винаги може би беше Уилям надвесен над нея галещ бузите ѝ молещ се всичко да е на ред с пълни със сълзи очи.