Имаше ли нощ без кошмари?

44 0 2
                                    

Не, моля те! Недей- чувах писъците ѝ от горният етаж. ЕПак бълнуваше. Не можех да спа нормално заради това. Чаких се горе, бе студено. – не, не ме напущай- стискаше чаршафите и се гърчеше в леглото си. Дращеше с ноктите си, краката и ръцете. Кръвта ѝ бе отново наполила дрехите ѝ. Беше отвита, а аз не можех да я оставя да се саморанява. Скочих на леглото ѝ хванах силно ръцете ѝ, докато течаха сълзи от очите ѝ, явно заради кошмара, който изживяваше. Косата ѝ бе разрошена, сигурно защото се бе въртяла и заради резките движения.

- Рей събуди се!- бях застанала така че да не мърда много. Дишаше дълбоко и бавно отвори очи. Трепереше.

- Отново ли съм го... Сънувала?- окроти се тя. Чувствах се тъпо как съм застанала точно над нея.

- Да...- не можех да се сдържа. Падна сълза от окото ми.- Отново Рей. Всяка вечер.- станах от нея. И седнах на земята, където имаше течение. Студът ме караше да се стегна в такива моменти. Тя седна на топлото легло, зави се и ме загледа, как аз се взирам в една точка. Стоях сигурно минута или две. След това тя стана, дойде до мен, докато аз се окорих. Все едно пуснах корени. Не можех да стана. Започна да се тресе тялото ми. Нещо влизаше и излизаше в мен. Души се блъскаха в мен. Изпълвах се и после се изпразвах. Чувах как Рей се опитва да ме откопчи от този капан, но аз не реагирах. Въздухът ми стана по рядък. Вкамених се. Не мърдах. Мебелите започнаха да се мърдат. Аз ги предизвиках. Крещях отвътре, борех се за душата си. След психическата битка, ми се зави свят и паднах. Загубих. Затворих очи. Заспах.

След това се събудих рязко, все едно излизах от някой океан и търсех въздух. Все едно нямах такъв. До мен лежеше Рей, не мърдаше. Напипах бързо пулса ѝ и разбрах, че просто спи. Слънцето скоро щеше да изгрее. Преместих я на леглото, завих я и я целунах по челото. На прага на стаята ѝ, спалнята ѝ, се загледах в нея. Изглеждаше като ангел. Божествено оформеното ѝ тяло, бе отново отвито, а мускулите ѝ прозираха през късите сатенени лилави пижами. Не много дълга, кестенява блестяща коса, покриваше част от лицето ѝ. Слязох долу, в кухнята и започнах да Правя закуска. Набързо направих едни сандвичи, сварих чай и се качих при нея с табла в ръка. Слънцето осветяваше стаята ѝ, а аз на пръсти влязох в нея. Седнах тихо до нея, погалих нежно ръката ѝ, за да се събуди, а тя в отговор изкимтя сънена.

- Хайде Рей- побутнах я по-грубо- трябва да ставаш. Имаме работа за вършене- тя ми отговори нещо от сорта на "мързи ме". Тогава взех една чаша, и както Рей ме бе научила, я напълних с вода и я излях върху учителката си. Да, Рей Скайокър-Палпатин, последният Джедай, ми бе учителка. А аз бях един дребен провал. Така аз си казвах. Но за нея бях нещо специално. Да бе. За какво ѝ някакво момиче на 16, което не може нищо. Всеки път като се самоубиждах, тя ме питаше: Ами щом те не си специална, тогава защо да съм? Как защо? Та тя... Е най-известното същество в цялата галактика. Тя спаси Съпротивата от Последният Ред, тя е Джедай, тя може да пилотира каквото си пожелае още стотици неща.

тук съм, кралице мояDonde viven las historias. Descúbrelo ahora