тук съм, кралице моя

Избягахме ли успешно?

Погледът ѝ празен, вените ѝ прозират през бледата кожата. Наведох се да я вдигна, защото щеше да е напразно, ако я накарам да върви сама. Краката ѝ измръзнали, въобще не ги чувстваше. Притиснах я към себе си, да са я стопля някак си чрез телесната ми температура. Сега как щяхме да избягаме. Навън беше вечер, но дори светлината от звездите сякаш ме заслепи. Трябваше да се телепортираме. Но не знаех на къде. Настигнаха ни пазачите.

- Спрете!- насочиха бластерите си към гърба ми. Точно в този момент, ме простреляха в десния крак. Притиснах Рей още повече към мен, за да я обгърна, за да не я застрелят. За да я предпазя. Паднах на колена. Не се изправих. Тя отвори очи и с последни сили, отблъсна чрез Силата, всички воиници, които се бяха прицелили в нас. След това с изнемощял глас каза:

- Продължи... Към.... Сокола...

Тези думи ми дадоха сили. Изправих се, телепортирахме се на летището. Срещу мен видях хилядолетния Сокол. Надежда. Качихме се, но нещо ме дръпна назад. Асока.

- На къде сте тръгнали?- беше ме завързала все едно с въже и ме теглеше назад. Рей вече бе в кораба.

- Излитай, Рей!- крещях с всичкия си глас. Ах, тази сила. Невидима опасна. Асока не ме пускаше, а аз във въздуха се опитвах, да се откопча от хватката ѝ. Нещо невероятно стана.

Рей стана. Но не Рей. Императрица Палпатин.

- Пусни я!- изсъска демонски Императрицата. Така Асока ме дърпаше за краката, мрачната Рей за ръцете. Имах чувството, че ще ме разскъсат. Жива. Накрая младата Палпатин, предизвика светкавици от върховете на пръстите си и големите искри попаднаха върху Тано. Пусна ме. После, чрез силата Рей ме привлече към Сокола. Но отново моето момиче ме изплаши. Падна отново. Исках да ѝ помогна, но щях да загубя време. Слязох в кабината на пилотите и излетях със светлинна скорост. Изключих всички чипове, които бяха по някакъв начин свързани със Съпротивата. Оставих Кораба на автопилот, и отидох при Рей. Беше припаднала. Не, не, не. Скочих да търся из целия кораб аптечка, като намерих само една банка, която щях да привържа към Рей. Банка с вода и втечнена на молекули храна. Нямаше да умре от глад. Уцелих по някакъв начин вената ѝ, и зачаках. Минаха минути, часове. Тя не се събуждаше. Накрая, коленичих до нея, на земята, подпрях ѝ главата да не изстине и се замолих. За първи път се молех.