Урок пети #5. Как да не объркаш древните клетви

Глава 1

Начало на пети урок.

-Адептка Риате – зъл, раздразнен и уморен глас, в който се усещаше такъв гняв, че ми се искаше просто да затворя очи, да се скрия и никога повече да не го чувам, - вие два пъти без разрешение сте напуснала Академията на Проклятията по време на учебни занятия.
Магистърът на Тъмното изкуство, членът на ордена на Безсмъртните, временният повелител на Третото кралство, лорд-директорът Риан Тьер втренчено ме гледаше с черните си, непроницаемо черните си очи… С такова огорчение, с такова недоумение, с такава ярост.
-Вие още дълго ли ще мълчите? – взискателно се поинтересува магистърът.
Дори да знаех какво да кажа, просто нямаше да съм в състояние и дума да обеля. Знаех със сигурност, че ако само се опитам да кажа нещо, просто веднага щях да ревна.
-Нямате ли какво да ми кажете?
И аз реших да рискувам и честно да отвърна:
-Не… - и наведох поглед.
Известно време в кабинета на лорд-директора цареше тежка, потискаща тишина. Струваше ми се, че даже въздухът на това сумрачно помещение ме задушава.
-Аз просто съм длъжен да те изключа, Дея – с глух и направо тътнещ от ярост глас, произнесе магистър Тьер. – Но за пореден път се оказвам пред неприятния избор между личната си привързаност към теб и задълженията ми на директор на тази академия.
Главата ми се наведе още по-ниско, а аз отчаяно се молех само за едно – да не се разплача.
-Раменете ти потръпват – неочаквано възнегодува Риан.
Само дето в гласа му нямаше нито съчувствие, нито нежност – само яд, непримирима студена ярост и бездушен мрак. Магистърът на Тъмното изкуство, племенникът на императора, Първият меч на империята, лорд Риан Тьер просто не беше успял да прости отказа на нищожната адептка. И нямаше да го прости.
Мисълта за изключването от Академията на Проклятията изведнъж ми се стори интригуваща и привлекателна. На мен повече нямаше да ми се налага да го виждам, на него – да ме ненавижда.
-Адептка Риате – почти изръмжаване.
Аз трепнах и едва чуто отвърнах:
-Нямам какво да ви кажа, лорд-директор. Наистина съм виновна.
Виновна съм за всичко…Като започнем от онази история с проклятието, до това, че не издържах, че се предадох и се отказах от своята любов.
Защото Риан може и да ме ненавиждаше, но аз продължавах да го обичам.
-Вън! – тиха, пълна с едва сдържана ярост, заповед.
Ставайки бавно, хвърлих поглед към лорд-директора и потръпнах с цяло тяло – той не сваляше поглед от мен и този поглед беше пронизващ, тежък и непроницаемо черен. От такъв поглед всеки би се втурнал да бяга презглава към Бездната, но аз някак се сдържах. Приближавайки се към бюрото, извадих от джоба си свитъка, над който бях работила цяла нощ, и го протегнах на магистъра. Лорд-директорът бавно, като че ли с нежелание, откъсна поглед от мен, взря се в свитъка, а след това отново ме прикова с очи и с леден тон зададе въпрос:
-Какво е това?
Така ми се искаше просто да се обърна и да си тръгна! Само и само да не чувствам, как от тона на гласа му, всичко се разкъсва в гърдите ми.
-Това са номера на сметки, лорд-директор – аз не издържах, извърнах се към прозореца и продължих да говоря с очи, вперени в късчето ярко, светло небе. – Когато ние с Юрао бяхме в банката, покойният майстор Дартаз-старши, освен че ни изплати дължимото по договора, ни даде и възможност да погледнем сметката на госпожа Игарра Блатиста.
-Така – прекъсна ме магистърът, - разбрах. Знам. Но всички документи на банката бяха унищожени с първата вълна на Гнева на слънцето. Номерата на сметките, преписани от офицер Юрао Найтес изгоряха заедно с дрехите и косата му. Откъде вие, адептка Риате – и толкова сарказъм имаше в тази фраза!.. – имате тази информация?
Все така с поглед към прозореца, тихо отвърнах:
-Аз съм адептка на Академията на Проклятията, да запомняме схеми от пръв поглед е навик, който тук довеждат до автоматизъм.
Подсмихвайки се, лорд Тьер взе свитъка от все още протегнатата ми ръка, разгърна го, погледна и се поинтересува:
-И колко време на вас, адептка Риате, ви отне да възстановите номерата на дадените сметки?
-Два дни и една нощ – откровено си признах аз.
Наистина ми се беше наложило да се потрудя, но успях да си спомня и да запиша не само номера на сметката, от която се превеждаха парите, но и тези  на сметките в Третото кралство.
-Забавно – злобно процеди лорд Тьер.
Аз крадешком го погледнах, докато той се взираше в колонките цифри и на душата ми стана малко по-топло. Аз знаех, че без него ще ми бъде зле, но не предполагах че ще е чак толкова…
Риан стремително вдигна глава, пресрещна погледа ми, а аз моментално отместих очи.
-Знаеш ли на кого принадлежи тази сметка? – спокойно и вече без яд, попита Риан.
Приближавайки се, се наведох през бюрото, погледнах към реда върху хартията, който сочеше магистърът, и честно отговорих:
-Господин Дартаз-старши беше разпоредил да се проучи всичко възможно именно за тази сметка от седемнадесет цифри, но служителите на банката съобщиха, че това е сметка в Императорската банка, където те нямат достъп. Така че, не, не зная.
Аз се изправих и отново се загледах през прозореца.
-Така, а ето тази сметка?
Свитъкът се беше получил много дълъг, доста по-голям от този на гномите в банката, просто заради това, че моят почерк е по-едър, и разгънат, той заемаше половината бюро. А пръстът на магистъра сочеше един от редовете цифри, които бяха в най-долния край, точно пред самия него. Тоест, на мен или щеше да ми се наложи да се просна на бюрото, или да извадя увеличителния кристал.
-Заобиколи бюрото, ти няма да го видиш от там – заповяда лорд-директорът.
Неуверено погледнах магистъра, но той беше напълно погълнат от свитъка и дори не беше вдигнал очи към мен. Но независимо от това, да се приближавам към него си ме беше откровено страх. И аз извадих кристала от гривната.
-Според мен, тук има някаква грешка – някак разтревожено възкликна Риан.
-Къде? – аз припряно заобиколих бюрото, заставайки до креслото на магистъра, и се наведох да видя какво именно съм сбъркала при преписването. Та нали го бях проверила, в стаята ми беше черновата на този списък и всичко съвпадаше.
-Каква грешка?
Магистърът дръпна ръката си, показвайки ми шест цифри от номера на една сметка, но там абсолютно сигурно, не можеше да има грешка.
-Не – възразих аз, - няколко пъти проверих всичко, не може да съм сбъркала.
-Така ли? – с насмешливо-ироничен тон.
Внезапно магистърът стана, в същия миг се оказах между него и бюрото, и отмятайки косата ми от лявото рамо, Риан се наведе, за да прошепне жлъчно, почти докосвайки с устни ухото ми:
-Погледът ти беше грешка. Този един-единствен поглед. Ти се издаде, Дея.
Аз замръзнах. Риан се разсмя, прегръщайки ме с една ръка, с другата събра свитъка, а след това отново прошепна:
-Всичко най-тъмно, адептка.
И пускайки ме, излезе от кабинета, бодро размахвайки хартията. И вече от кабинета на лейди Митас, аз дочух високото му:
-И да, дори не се надявай да те изключа, скъпа.
А аз със сигурност знаех, че там седи лейди Митас! И май че не само тя.
На излизане от кабинета на директора, аз можех да конкурирам по цвят аления килим на пода, но честно казано, независимо от ужасното смущение и яда, ми беше станало много по-леко и вече не ме разкъсваха сдържаните ридания. И причината определено не беше в това, че нямаше да ме изключат.
Не ми беше леко да мина покрай лейди Митас, която, явно след гръмогласното заявление на лорд-директора, беше изпуснала перото от ръката си и сега на някакъв, явно важен документ, се ширеше огромно мастилено петно. И дори да предположим, че секретарката беше свикнала с всякакви странности, до вратата стоеше и лейди Орис и именно нейния поглед аз щях да помня още дълго време.
-Тъмни – промърморих аз и се изсулих от приемната.
В коридора стоях дълго и се опитвах да дойда на себе си. След това бавно тръгнах към изхода от административната сграда, и когато прекрачих прага, отново спрях, подлагайки лицето си на лъчите на яркото пролетно слънце.
Пролет!
Беше третият й ден, склоновете на хълмовете вече се бяха покрили със зелена трева, храстите, току що отърсили се от снега, бяха разцъфнали, а първите, най-нежни цветенца, вече плахо пробиваха разкиснатите от разтопилия се сняг миналогодишни листа. И колко беше красиво! И приказно-вълшебно, не бях успяла още да свикна. Загреб е доста по-на север от Ардам, при нас Пролетта сменя зимата за шест-седем дни, тук това се случваше само за три. И празникът на Смъртта на зимата, той наистина беше сбогуване със снежната красавица, защото колкото и сняг да натрупаше през последната нощ, на сутринта, с първите лъчи на вече пролетно топлото слънце, всичко се стопяваше. И заради това Смъртта на зимата се празнуваше до самия изгрев. Приграничието е суров край. При нас казват: „С последния сняг кат се умиеш, всички болежки убиваш“.
-Равно дръж, вдигай! – раздаде се викът на магистър Тесме.
-Не я пускай! – крещеше Седр.
-По-плавно, давай – повтаряше след тях Ружен.
Стараех се да не се усмихвам. Беше трудно, разбира се, но по-добре да се постараех да не се ухиля, отколкото да получа проклятие в отговор на усмивката си. А работата беше в това, че след отминалия празник на Смъртта на зимата, лорд-директорът беше бесен. Бесен на мен, на себе си, на целия свят. За това знаехме само аз и той, даже на Юрао не бях казала и дума за развалянето на годежа. Обаче точно тогава, в първия ден на пролетта, преподавателите от мъжки пол, които страстно завиждаха на женската половина и на обновеното женско общежитие, бяха решили повторно да се опитат да намекнат на лорд-директора за плачевното състояние на своите жилища. Лорд Тьер осъзна намека и заповяда всички адепти и преподаватели от мъжки пол да го чакат на двора на академията.
Ние, женската половина, бяхме останали сами по време на построяването, и докато изпълнявахме леки упражнения, с интерес поглеждахме към случващото се. Упражненията бяха леки, именно защото и Верис също с интерес чакаше да види как ще се развият събитията.
А „събитията“ ние ги чакахме с известно недоволство и ревност – по-голямата част от зимата, именно нашето общежитие беше по-хубаво, и никак не ни се искаше да отстъпваме позициите по комфорт и удобство на мъжете.
Та значи, подредени в редички, и чакайки лорд-директора, ние бавно се разтягахме и правехме прикляквания. Мъжката половина обзета от радостно нетърпение ни гледаше високомерно, а Седр направо потриваше ръце…
Отвори се вратата, ядосаният, и поради тази причина убийствено спокоен, лорд-директор излезе на прага. Хвърли поглед към мен.
Приклекнах припряно, извън такта на останалите, но пък за сметка на това, зад гърба на Янка ми се беше сторило по-безопасно.
Не зная колко дълго магистърът се взира в мен, но докато той тръгне по тренировъчното поле към чакащите чудо, Тимянна вече също беше започнала да прикляква безразборно и извън такт.
Лорд-директорът стигна почти до мъжкото общежитие и ние чухме произнесеното с леден тон:
-Колко още трябва да чакам?
Оказа се, че вече никой не се опасяваше от духа-хранител, но за сметка на това, всички се ужасяваха от лорд Тьер, а освен това си пролича, че мъжкия колектив, кой знае защо,  престана да се надява на желаното чудо.
-Ами че то план… няма, лорд-директор – гласът от отвъдното звучеше почтително. Подлизващ се дух-хранител – просто чудо невиждано. Мъжкия колектив отстъпи дружно крачка назад. Те вече нищо не искаха, те просто с ужас се взираха в окаменялото лице на лорд Тьер и се готвеха за най-лошото.
-План не е нужен – с все същия леден тон отсече магистърът.
Ние престанахме да правим упражнения и сега, затаили дъх, следяхме развитието на събитията.
-Ще прощавате – такъв извиняващ се задгробен глас всички чувахме за първи път. До скоро беше нереално дори да предположим, че нашият дух-хранител би могъл да говори така, - а… какво да направя тогава?
Действително, какво би могло да се направи без план?! Как изобщо се строи без чертежи и изчисления? Но лорд-директорът имаше свой вариант.
-Разрушете до основи мъжкото общежитие – най-спокойно заповяда той.
-Какво? – духът от удивление дори се показа на повърхността на тренировъчното поле, измъквайки от земята призрачната си глава, която по размер напомняше голяма бъчва.
-Съмнявам се, че страдате от проблеми със слуха – безжизнено произнесе магистър Тьер.
В следващия миг затрепери земята, в отчаяние си заскубаха косите адептите от мъжки пол, простенаха преподавателите, а мъжкото общежитие безмълвно го погълна земята. След още един миг, на мястото на стабилната сграда се виждаше само пусто поле. Едно такова, зелено. И дори ранни цветенца бяха наболи тук-там… Но чувството беше такова, като че ли виеше вятър и се чуваха крясъците на гробищни гарвани.
-Лорд-директор! – потресено възнегодува магистър Тесме.
Риан, с ръце зад гърба, хладнокръвно се обърна към представителите на силния пол:
-В учебния план за настоящата година е предвидена практика в полеви условия. Пристъпвайте към построяването на палатъчен лагер. До края на учебната  година ще живеете в него, господа. Имате две денонощия за изграждането му, необходимите материали ще бъдат доставени до един час. Личните си вещи ще получите, когато приключите със строителството. Всичко най-тъмно, господа. И, да, честита пролет!
В пълно мълчание лорд-директорът напусна колектива на повереното му учебно заведение, без дори да се огледа назад, за да види умоляващите погледи, с които го изпращаше цялата мъжка половина.
И абсолютно никой не очакваше да чуе от духа-хранител съкрушеното:
-Ех, мъжаги, какво сте му направили, че така да ви… - тежка въздишка, и с явно съчувствие: - А вие поне палатки умеете ли да опъвате?
Адептите и преподавателите, откъсвайки умоляващите си погледи от вратата, която беше хлопнала зад гърба на лорд-директора, ги насочиха с надежда към духа-хранител.
-Е, какво да ви кажа… дайте поне бани да ви построя и столова – предложи хранителят
Потресените лица отразяваха  пълното ни изумление – духът-хранител да предложи нещо?
-Тоалетни също, ако може – простена Седр.
-И не ви ли се намира план на конструкцията на палатка, обикновена? -вежливо се поинтересува магистър Тесме
И до късна нощ адептите и преподавателите старателно опъваха палатки в лагера, при това духът-хранител, с планове и инструменти, се навърташе постоянно около тях! А ние, от душа намразени от целия мъжки състав, половината нощ не можахме да заспим от звуците на чуковете и брадвите. Но ние не се оплаквахме, напротив, съчувствено гледахме нашите палаткостроители през прозорците и им пишехме домашните.
А на сутринта ни стана съвсем жал за тях!
Рогът на черния еднорог, който със зловещ звук ни събираше за построяване, ни накара и да осъзнаем и готовността на палатъчния лагер. Мъжката половина – изпомачкана, сънена, несресана, на места – окъсана и просто олюляваща се от умора, в горд строй се изпъчи пред новото си местожителство. Лорд-директорът излезе на прага на административния корпус. Скръствайки ръце на гърди, огледа построените през нощта шатри и се поинтересува:
-Това е градче от палатки или пример на тролското архитектурно творчество?
Троловете, между другото, в полеви условия нощуваха без каквито и да било подобия на жилищни помещения.
Адептите се намръщиха, преподавателите се притесниха, духът-хранител реши да рискува и се обади:
-Какво му има? Нещо не ви ли харесва?
-На мен? – с такъв тон попита лорд-директорът, че духът започна бавно да се закопава в земята. – На мен всичко ми харесва – лорд Тьер се усмихна, - но не съм уверен, че качеството на построените жилища ще устрои вас, господа.
В следващият миг започна пороен дъжд. Странен такъв порой, който се изсипваше изключително и само върху прясно построената обител на адептите и преподавателите от мъжки пол. Няколко палатки се разглобиха веднага, повечето останаха да се червят под небето само с поразклатения си дървен каркас, една-две устояха… Дъждът секна.
-Имате още едно денонощие – с леден тон напомни лорд-директорът, - и благоволете да използвате доставените вчера строителни материали, защото, повярвайте ми, за стабилни палатки се изисква специална тъкан, а не тази, която толкова грижливо ви е подарил духът-хранител, преобразувайки старите пердета. Захващайте се!
Вечерта, когато свършиха лекциите, а те не жалеха никого и си вървяха по програма, цялата женска част се присъедини към строителството. Работите сега ги надзираваше Жловис, който беше успял да се забърка и във военни действия, и по време на войната се беше научил на сложното дело по опъването на палатки. Първата палатка бе построена за Тесме. Когато съоръжението придоби приличен вид, Жловис пристъпи към проверка на качеството. Конструкцията беше подложена на разтърсване, на изливане отгоре й на дванайсет кофи вода, а духът-хранител устрои малко земетресение. Палатката не помръдна. Вдъхновени от успеха, адептите вече се бяха приготвили да създават по образ и подобие, когато госпожа Жловис благоволи да се поинтересува:
-И къде е планът на лагера? Да не планирате тук хаос да ми създавате?
Отначало й зашъткаха, но след това осъзнаха, че мисълта не е лишена от рационално зърно. Планът на градчето беше начертан с общи усилия на голям лист непромокаема хартия, аз лично изобразих цели три палатки от лявата страна, беше разгледан на общо събрание на бъдещите обитатели и одобрен от духа-хранител. Той разчерта директно на земята местоположението на всяка отделна палатка в архитектурния комплекс и строителството започна.
До късна нощ ние обшивахме ръбовете на вече готовите палатки, закрепяйки плата, а силната половина на академията се сдобиваше с трудови мазоли  по ръцете, докато гордо си осигуряваше жилищна площ. След това нас ни натириха да спим, а те самите, неясно как, домъкнаха алкохол от града, запалиха огньове от остатъците на строителните материали и втората половина на нощта женското общежитие беше принудено да слуша пиянски песнопения за суровата мъжка съдба. Сутринта ние вече ридаехме, но не от съчувствие към тях, а от жалост към самите себе си.
Ето така, в утрото на третия пролетен ден завърши издигането на новия жилищен сектор на Академията на Проклятията. Лорд-директорът, след небрежна инспекция, одобри обекта и разреши на духа-хранител да върне на вече достатъчно окъсаните и омърляни адепти техните лични вещи. А те, какво? Осъзнали задоволството, което носи създаването на най-простите архитектурни съоръжения, постановиха, че ще бъде създадена зала за общи събрания, а също така, ще бъде изработена табела, която да демонстрира, че именно тук се намира „Мъжки палатъчен лагер“. За това велико, според тях, дело, господата използваха обедната почивка.
-Ето-о-о, по-внимателно, адепт Гровас, казах, по внимателно! – буйстваше Тесме.
Пред очите ни табелата беше прикована към два високи стълба и вдигната. След това се заеха да трамбоват земята около пилоните, на които се крепеше това произведение на изкуството.
Странна работа, за първи път виждах Тесме толкова щастлив, според мен лопатата имаше шанс да се превърне в негов любим инструмент. А и вечно суровият ни Седр, стоеше с ескиза в ръце и сверяваше готовата табела със собственоръчния си проект. И съдейки по всичко, беше доста доволен.
-Дея! – викът на Тимянна ме отвлече от съзерцаването на действията на преподавателите. – Дея, ела при нас!
Янка и още шест адептки от нашата група, включително и мирналата се в последно време Ригра, играеха с магически вестител. Играта беше много проста – трябваше да хване вестителя и да се познае думата – ако се досетиш – измисляш следващата, ако не – вестителят ставаше прозрачен и изчезваше, а след това се появяваше на три крачки от изгубилия.
-Дей!
-Не мога – повишавайки леко глас, викнах в отговор, - аз избягах от лекцията на Окено, сега ме чака разплата…
-И колко време? – Янка улови вестителя, прошепна думата… Сбърка, защото облачето с две очарователни черни крилца се изпари, за да се появи пред Ригра. Тя подскочи, хвана го, прошепна… облачето почервеня, доволната Дакене прошепна ново и съобщи на играещите:
-Смъртоносно проклятие, шесто ниво, мигновено действие!
И играта започна отново.
Докато наблюдавах момичетата, изобщо не бях забелязала, че по пътечката към мен се приближава Жловис. Но за това, че идва към мен, нямах никакви съмнения:
-Дейка – закрещя гоблинът, - ето ти гатанка: злобно, съскащо, плюе отрова?
-Майстор Окено в истински ипостас – с усмивка отвърнах аз, тъй като, така или иначе, чаках кога ще ме повика.
-А ти откъде знаеш? – изуми се гоблинът.
-Знам аз, знам – заслизах по стълбите, - имам проверка на контролната.
Същата онази, която не бях писала аз. Как старши следователят се беше досетил, аз лично изобщо не можех да си представя, от друга страна, той неслучайно беше старши следовател.
-А защо е в ипостас? – любопитстваше Жловис, когато аз се приближих към него и се насочих към портала.
-В ипостас е – аз тежко въздъхнах, - защото ние сега ще идем „да се помотаем по сметищата и да потърсим трупове“ – повторих аз думите на майстор Окено, - а там на него в нормални дрехи не му се ходи.
-А на теб? – удиви се Жловис.
-А аз си нямам друг ипостас – измърморих в отговор, без изобщо да съм вдъхновена от перспективата за предстоящата разходка.
Портиерът известно време мълчаливо ситнеше до мен, а след това проникновено попита:
-А за какво така те гонка?
-Има си причина, Жловис – честно си признах, - издъних се.
И се усмихнах на слънцето и на вятъра, и изобщо на пролетта. Просто заради това, че настроението ми беше прекрасно – Риан вече не ме гледаше със студена ненавист в очите, а с всичко останало аз можех да се справя.