Урок пети #5. Как да не объркаш древните клетви

Глава 2

Напразно така си мислех.
-Добрият следовател не позволява на другите да вършат неговата работа – поучаваше ме Окено, пълзейки по пътя с такава скорост, че на мен ми се налагаше да тичам след него.
И как беше успял да разбере, че контролната не я бях писала аз? Как?
Когато отминахме оживената част на Ардам и свърнахме към някакви пустеещи полета, аз изтичах по-напред и все пак се поинтересувах:
-Майстор старши следовател Окено, а вие как стигнахте до извода, че дадената контролна работа не съм я писала аз?
Когато василискът се закова насред пътя, стана ясно, че изобщо не се е запъхтял. Той се втренчено ме гледаше, докато аз, задъхана, не си възстанових дишането, а след това подигравателно отбеляза:
-Как да ти кажа, Риате, контролната работа беше превъзходна, а и почеркът, ама направо твоят, но… - пауза, и облизвайки устни с раздвоения си език, Окено тържествуващо добави, - ти, абсолютно съм сигурен, би отминала една толкова деликатна тема, като гниенето на женските млечни жлези!
Изчервявайки се, отмъстително си помислих: „Ах, Юрао!“
-Между другото, Найтес навремето писа при мен курсова работа точно по същата тема – ненатрапчиво намекна Окено.
Честно казано, не ми се искаше да научавам нищо повече по въпроса.  Както и не ми се искаше да търся и да разглеждам трупове.
-Ти, Риате – поучително подхвана Окено, - не разбираш най-важното - понякога трупът може да ти разкаже повече, отколкото на… на твоя лорд-Безсмъртен.
-Той не е мой – тихо отвърнах аз.
Едно е, когато Окено втренчено се взира в теб, но когато василиск присвива очи насреща ти, усещането е съвсем различно. Дори той да не използва магия, ти усещаш, как се вкаменяваш.
-Твой е – спокойно утвърди старши-следователят, - моето обоняние е по-добро от това на вълците, Риате.
Аз не се захванах да споря, защото да доказвам каквото и да било на майстора, нямаше никакъв смисъл. И ние се навряхме в крайпътните храсталаци - василискът, който почти не се различаваше от огромна змия, само дето опашката му беше по-дебела, и аз, жвакащата с обувки по разкиснатата земя, нещастна адептка. Разтопилият се сняг беше оголил планини от боклуци, изгнили остатъци от храна и трупове, разбира се. По-голямата част от тях бяха умъртвия, приближили се към града в търсене на някого, годен за ядене, и така и заспали по време на силните студове. Сега те още не бяха излезли от летаргията, но едва ли някога щяха да се събудят – Нощната стража напролет тези „граждани“ ги пращаше на окончателна разходка в Бездната.
Наистина, дори знаейки, че мъртвите нямаше да станат, да бродя сред тях не ми доставяше никакво удоволствие. Но нямах кой знае какъв избор.
И изведнъж се случи почти чудо.
-Дея – викът на Риая прозвуча по-омайно и от вампирски хор, - Дея, ти какво правиш в храстите, излизай!
И тъмната елфийка, в прекрасна лилава рокля, се спусна стремително към мен. Златистите коси в разкошни букли се стелеха по раменете й, златистите очи блестяха по-ярко от слънцето, лицето беше поруменяло – Ри беше просто прекрасна. И забравяйки за необходимостта от издирване на трупове в различна степен на разлагане, веднага излязох от храсталаците и се озовах в обятията й.
-Дей! – възкликна Риая, стискайки ме така, че ребрата ми едва не затрещяха.
-Ей, стига, ще я убиеш така – Юрао също изникна неясно от къде, въпреки че можеше да се предположи, че Риая досега просто го затъмняваше със своя блясък, - пусни партньора ми.
Ри ме пусна, облъчвайки брат си с намръщен поглед, аз просто се усмихнах на дроу, той весело ми намигна в отговор и с ненужно висок глас се осведоми:
-А какво правиш тук в учебно време, Дея?
И видът му беше един такъв невинно-учуден…
-А… ние с майстор Окено… - започнах аз и тутакси си прехапах езика, виждайки как, при споменаването на старши следователя, пребледня и дори отстъпи крачка назад Ри.
Но нямаше накъде да отстъпва! Храстите зашумоляха, на павирания път стъпи майстор Окено. С крак стъпи. Обут в обувка крак. И вторият крак се появи веднага след първия. Както и целият майстор, облечен в безупречен тъмен костюм и при това с лилава риза. Точно с оттенъка на роклята на в миг осъзналата всичко Риая.
-Майстор старши следовател! – Юрао беше самото удивление. – Това сте вие, и сте тук! Каква приятна изненада!
Окено хвърли забележимо недоволен поглед към дроу, но къде можеше да се мери следователят с разгневено-възмутената Ри – тя просто изпепеляваше брат си с мрачно-златист поглед.
-Между другото, ти сега извършваш благо дело – не отрече коварните си замисли Юр, но и явно нямаше никакво намерение да се разкайва за тях. – Та ти спасяваш Дея!
Старши следователят изпухтя. Много гневно. Юрао нахално продължи да я увещава:
-И ако ти ей сега не го замъкнеш нанякъде, Дей до късно ще се мотае по сметището в търсене на разложени трупове. А на нея и така не й е леко, тя се е разделила с любимия.
Тогава и аз се присъединих към заплашителните погледи, насочени към Юрао. Риая, преставайки да дупчи с очи брат си, удивено се взря в мен. Аз си замълчах. Юрао – не.
-А ти какво, нищо ли не разбра? Или не забеляза как на Празника на смъртта на Зимата Дея почти целия сняг изразходва? Да не би да си мислеше, че иска от болести да се избави?
-Юр-р-р, а ти крастави дроу виждал ли си? – с намек изсъсках аз.
Партньорът очарователно ми се усмихна и нагло отбеляза:
-Не, на мен ми стигна и краставия дракон.
-Драконите лови ли ги краста? – изуми се Окено.
-И такива работи се случват – Юрао весело се усмихваше, - като докарат до кипене адептките на Академията на Проклятията, и още по-странни неща може да им се случат. А всъщност, ние какво все за болести и трупове говорим, гледайте денят какъв е хубав, топъл, слънцето припича, тревичката зеленее… Аз предлагам да се разходим, какво ще кажете?
Всички искаха да кажат нещо. Ри, явно искаше да каже какво мисли за брат си, но й беше жал за мен. Окено явно също не би си замълчал, ако не му харесваше толкова Риая. Аз изобщо бях свикнала да си трая, но освен това, на мен изобщо не ми харесваха труповете, дори ако те можеха да разкажат на всеки добър следовател повече, отколкото на лош некромант.
Така че, Юрао ми протегна ръка, а Окено повтори същата маневра с Ри. Аз с благодарност хванах ноктестата лапа на Юрао, Ри, мърморейки хвана Окено под ръка и ние тръгнахме да се разхождаме. Старши-следователят и Риая напред – те бяха наистина много хармонична двойка, аз и Юрао отзад. Ние вървяхме малко по-бавно, за да можем да поговорим.
-Ти как си? – подхвана партньорът.
-По-добре – без увъртане отвърнах аз. – А ти как се досети, че на Празника на смъртта на Зимата нещо се е случило? Аз се стараех да се усмихвам, та никой да не забележи.
-Никой не забеляза – дроу леко стисна дланта ми. – Само ние с Наавирр. Ние по-добре те познаваме.
Аз повървях мълчешком известно време, гледайки напред, където Окено изведнъж беше спрял, за да откъсне клонче, обсипано с белоснежни цветове, и да го подаде на Риая. Независимо от подчертано неприязненото си отношение към старши-следователя, тъмната елфийка забележимо се смути и взе цветенцата така… Така не ги взимат от човек, който ти е неприятен. Топла, доволна усмивка озари лицето на майстор Окено. Ри изобщо наведе глава, прикривайки смущението си с опит да помирише цветенцата. Полувасилискът беше готов да разцъфти като всичко наоколо.
-Най-накрая и той загря – подсмихвайки се, прошепна Юрао.
-Какво е загрял? – попитах аз, впрочем, имайки предвид това, че Ри позволи да я хванат за ръка, тук наистина всичко беше ясно.
-Разбираш ли – започна да разказва партньорът, - Ри винаги го е харесвала. Да, тя се мусеше, сипваше му пипер в чая, пирони в леглото и счукана сол в сапуна за миене. Всичко, което смяташе за нужно, за да й обърне Окено най-накрая внимание. Аз бях на шестнайсет, тя на четиринайсет, следователят й обръщаше внимание, как да не й обърне, след такива пакости, но не като на млада девойка. А когато Ри стана на двайсет, вече тя самата не искаше да го вижда. Ние, дроу, сме отмъстителни.
Аз с усмивка наблюдавах как една много отмъстителна дроу, обръщайки се през рамо, гледа към брат си. Юрао весело й махна с ръка за довиждане, а Окено едва ли забеляза, че го бяха повели към най-безлюдната част от парка.
-Много отмъстителни – повтори Юрао. – Ето сега, той сбърка, че тръгна с нея!
-Защо да е сбъркал? Може би е дошло време да останат насаме? – аз много се радвах за Ри.
-Защото тя все още му е сърдита – Юр разтревожено се взираше в посоката, в която се бяха отдалечили Ри и Окено.
-Колкото и да му се сърди, ако го обича, ще му прости абсолютно всичко – аз сдържах тежката си въздишка.
-Така ли? – Юрао насмешливо ме изгледа, вдигнал едната си златна вежда. – Ти може и да си в състояние да простиш, но колкото до Ри, там е съвсем друга работа.
В този момент над целия парк се разнесе:
-Не смей с огледалото!!! – ревът излезе юнашки, изпоплашените птички вкупом си плюха на петите от съседните дървета, прилепите, напротив – натръшкаха се поголовно по тревата.
Ние с дроу стояхме и се вслушвахме в случващото се. Дочакахме поредния възмутен вик:
-Риая Найтес!!!
Подсмивайки се, Юрао меланхолично се поинтересува:
-Аз казвал ли съм ти, че Окено преподаваше при нас?
-Ри е учила в академията на стражите? – не повярвах аз.
-Естествено – Юрао весело ми намигна, - всичките шест години. Иначе, как , според теб, можеше да спретва всички тези номера на Окено? Той, между другото, именно след нашия випуск се премести в Ардам, колкото се може по-далеч.
-По-далече от Ри? – зяпнах аз партньора.
Юр отиде до близкото дърво, откъсна и на мен цъфнало клонче, подаде ми го, и когато аз го взех, поясни:
-По-надалеч от нашата профилна академия – озъби се иронично и продължи: - Представи си изражението на лицето му, когато приемаше длъжността на старши следовател и при представянето на личния състав чу: „офицер Юрао Найтес“
-И какво направи той? – изведнъж у мен възникна странно подозрение.
-Разстрои се – Юрао се прокашля, - и започна да върти глава, търсейки Ри. Не я намери. Така си стоя разстроен цяла вечер.
Аз вдъхнах сладкия, дори прекалено, аромат на съцветията и се огледах.
Бяхме спрели на удивително прекрасно място насред парка – отдясно се простираше алея от дървета, целите разцъфтели в розово, а отляво – с тъмно сини цветове. Под дърветата, сякаш засипани с пухкав сняг, бясно цъфтяха храстите и се виеше каменната пътечка сред вече раззеленилата се трева. Красиво. И даже беше трудно да повярваш, че съвсем близо до това прекрасно място, при желание, можеш да откриеш трупове…
-Чакай, чакай – вдъхвайки приятния аромат, избърборих аз, - значи Окено си е мислил, че вие ще бъдете в ардамската Тъмна крепост?
-Той не си го мислеше, той го знаеше – Юрао хитро се усмихна, - аз какво, напразно ли му носих три пъти за подпис документите си за назначение!  А това, което той не знаеше, беше че никой няма да пусне Ри да работи в Нощната стража.
-Горкият майстор старши следовател – промърморих аз.
- Да, горкичкият. Искаш ли да видим как вървят там при тях нещата? – с пакостлива усмивка, зад която прозираше безпокойство, попита Юрао.
Но аз реших да проявя частноследователските си качества и способности:
-Юр, ти Ри виждаш ли я?
-М-м-м, не – учуден поглед към мен.
-Та нали тя, ако нещо му беше направила, вече щеше да е тук – логично отбелязах аз.
-А-а-а – Юрао накрая се досети, - тогава още по-добре, да идем да видим! Та това е примирието на века!
И може това да не беше много правилно, но… ние отидохме да шпионираме.
Отначало бързо и тихичко претичахме по алеята към пътечката, която завиваше надясно, и по която Ри беше отвела несъпротивляващата се жертва на отмъщението на истинските злопаметни дроу. И по тази пътечка, ние вече се прокрадвахме, Юрао отпред, аз след него. И стъпвайки безшумно, навеждайки се под клоните, защото територията като че ли беше изоставена и обрасла с диви дървета и храсти, ние се прокраднахме и видяхме стена.
Тук някога беше съществувал градски район, но след нападението на скаените преди седемдесет години беше напълно разрушен – духовете-хранители не бяха успели сами да възстановят сградите, но и не бяха позволили на това място да се строи каквото и да било. И като резултат, в центъра на Ардам си имахме парк с живописни развалини. А именно до една от тези руини, ние видяхме невероятна картина! Окено решително беше притиснал отчаяно съпротивляващата се тъмна елфийка към някаква стена, двете й ръце бяха вдигнати над главата и старши-следователят удържаше и двете й тънки китки с една ръка. Втората му длан беше обгърнала личицето на дърпащата се на всички страни девойка, а всички гореизброени действия имаха една-единствена цел – страстна и уверена целувка. Която в момента на нашата поява беше в разгара си.
-Ето, и какво се полага да направя сега? – прошепна подсмивайки се Юрао. – Като брат, аз съм длъжен да се намеся, а мъжката солидарност изисква от мен да пазя никой да не им попречи. Какво ще правим?
-Дори не знам – прошепнах аз, гледайки, как едната от ръцете на Ри се отпуска, за да обвие шията на майстор Окено.
-И аз така...
В това време, и втората ръка на тъмната елфийка прегърна старши следователя, който нямаше никакво намерение да прекъсва целувката.
-Ние, мъжете, сме все така – подхвана Юрао, внимателно дърпайки ме след себе си обратно към пътеката, така, че целуващите се да не ни забележат, - когато обичаш, само я гледаш и се боиш да дишаш отгоре й. Стесняваш се, изчервяваш се от всяка дума, от всеки поглед, като момче. А вие копнеете за решителност и настойчивост.
Откъм стената се раздаде стон. Ние с Юрао едновременно погледнахме към влюбените и забелязахме промяната в дислокацията на ръцете на майстор Окено – те благополучно бяха заели място на тънката талия на Ри.
-Аз още веднага му казах – продължаваше да се тръшка дроу, - хващаш я, премяташ я през рамо, крясваш й „моя си“ и не й даваш дори да писне. Защото жените обичат силните и решителните. А той, какво?
-Какво той? – на мен просто ми беше интересно.
Юр не ми отговори, и ние, привеждайки се, напуснахме гнездото на помирилите се възлюбени. Излязохме от другата страна на парка, вече на градската улица, и Юрао, доволен и примижаващ от яркото слънце, предложи:
-Хайде да поработим.
Отмъстителността на дроу изобщо не можеше да се сравнява с тяхната наглост! Ама хич!
-Какво? – искрено се изуми той. – Аз теб от срещата с голямо количество вонящи трупове избавих ли те? Избавих те! Сега е твой ред да ме спасиш от гномите. И между другото, на нас ни предстои и на сватба да идем. И не се опитвай да се откажеш, такива мероприятия са полезни за репутацията на кантората, така че, не възразявай! И изобщо, къде е Нурх?! Ще го уволня заедно с конската му муцуна !
Аз се разсмях. Настроението ми стана просто прекрасно, но все пак:
-Юр, мен едва не ме изключиха и повярвай…
-Вярвам – мен ме побутнаха към каретата на току що пристигналия Нурх, - но не се съмнявам, че точно сега Окено не ще да му се мяркаш пред очите. Стига, Дей, не се вайкай, имаме толкова работа днес, че само в Бездната ще можем да си отдъхнем. Окено при всички случаи ще ни прикрие.
След кратък размисъл, аз свих рамене и се наместих в каретата под приветствените думи на Нурх:
-Госпожо Риате, толкова се радвам да ви видя. Да ви се чуди кентавър, че сте още жива! Кажете, ама човеците при вас как оцеляват без охрана?
-Мълчешком – безгрижно отвърнах аз.