Урок пети #5. Как да не объркаш древните клетви

Глава 9

Тъма. Непроницаема. Наистина, радвах се, че с гърба си усещам крака на Хардар, но все пак си беше страшно. И тогава, на не повече от четирийсет крачки от нас мракът беше раздран от огнен камшик! Ярък, бърз и… смъртоносен. Хриповете и стоновете на умиращите надвиваха шума на свистящия вятър.
-Яз виждам двайсетина полудемони, една тъмна лейди… ранена, Тьер, наистина е тук, и Даррен. Като че ли е трезвен, а какво пак го е прихванало? – произнесе Хардар.
-Аз виждам замъка на клана ХатарГжен, пълен с умъртвия и вече мъртви, разрушената колба на душите, изгорените книги на рода, умиращата за пореден път лейди Анриссия ХатарГжен, която в този момент се вселява в ново тяло, Рен, който вече забеляза нашата поява, а също така, разяреният Тьер, доубиващ полудемоните… Нерегистрирани, между другото, и неинициирани. Откъде ли са се взели?
-Демоните са любвеобилни, мой повелителю – отвърна Хардар.
-Възможно е и да си прав – замислено произнесе Арвиел. – Но тогава възниква друг въпрос – за какво на някого са му изтрябвали полудемони?
-Държавен преврат? – предположи крилатият.
-В Ада? Невъзможно.
-Тъмната империя? – подхвърлих аз.
-Най-вероятно – съгласи се повелителят на Световете на Хаоса.
Огненият бич отново изплющя, осветявайки пространството с червена светлина, и почти веднага се появи втори, и сега огненият им танц стана два пъти по-смъртоносен. И в светлината на двата огнени камшика, аз отчетливо видях полуоблеченият лорд Риан Тьер – спокоен, уверен, съсредоточен, с черни издути вени на лицето. До него, също толкова уверено се сражаваше лорд Еллохар, само дето сиянието на сините му огнени мечове не беше толкова забележимо на фона на ярките проблясъци на огнените камшици.
-Силен е – възторжено проточи Хардар.
-Умен е – замислено измърмори повелителят на Ада. – Бичовете са чиста сила и такава форма му позволява да държи полудемоните на разстояние. На Рен му е по-леко – магията на Хаоса е на негова страна.
-Ще се намесим ли? – предпазливо попита крилатият.
Аз с надежда погледнах към повелителя, едва различим в светлината на далечните огнени отблясъци, но дори, виждайки пълния ми с надежда поглед, властителят на Ада само отрицателно поклати глава. След това поясни:
-Красиво е.
-К-к-красиво? – стъписано повторих аз.
Не получих отговор – повелителят на Хаоса отново наблюдаваше сражението. И аз вече се готвех унизително да се моля, когато изведнъж демонът произнесе:
-Ти виждаш ли?
-Какво? – заинтересовано уточни Хардар.
-Ръбовете на отраженията – повелителят с интерес се взираше, кой знае защо, в полуразрушения замък. – Това е бил капан, филигранен и мощен, но ръбовете на отраженията… не са ги укрепили. Тьер се е появил прекалено рано. И не сам.
И тогава ме заля осъзнаването! Та нали Риан веднага си помисли за ДарХамен, веднага, когато стана дума за ритуалите на възраждане! Моментално. И той, и Царапка, и тъй като винаги е най-добре да се търси информация от първоизточника, то появата на Риан тук беше закономерна и предвидима. И някой е предизвикал това! Знаел е…и какво? Те какво са се опитвали да направят? Да подхвърлят информация за ритуалите на възраждане, за да накарат Риан да дойде тук? Между другото, въпрос:
-А кога би трябвало да дойде?
- За завършването на ръбовете са щели да са им нужни още три дни най-малко – спокойно отвърна властителя на Хаоса. – Но това, което в дадената ситуация не ми харесва лично на мен е, че обвинението за причинена вреда на лорд на Тъмната империя би легнало върху мен.
За момент пясъкът на мястото на сражението се покри със синкаво сияние, изви се нагоре и скова фигурите на полудемоните. Риан мигновено сви и двата бича, а Еллохар угаси мечовете. И след това, синхронно, двамата тъмни лордове заедно се отпуснаха на дясното си коляно. Това беше разбираемо, те, за разлика от мен, веднага осъзнаха с кой си имат работа, но това, което аз изобщо не очаквах беше, че пясъкът под краката ни ще се вкамени, както и че тази странна платформа ще се издигне и ще заплува във въздуха! Стресната, аз се хванах за крака на Хардар и продължавах да се държа за него, докато пясъчният диск не се приземи пред коленопреклонните магистри.
-Лорд Риан Тьер – враждебно изръмжа повелителят на Световете на Хаоса, - Защо ми се струва, че аз лично ти бях забранил да се появяваш на моите територии?
-Виновен съм – сухо отвърна Риан с такъв тон, сякаш виновен за всичко беше именно повелителят.
Във въздуха се сгъсти нещо заплашително.
-Та защо си тук? – прекалено спокойно се поинтересува Арвиел Дакреа.
Риан продължаваше да стои на едно коляно, но изражението на лицето му…
-Липсвахте ми – язвително произнесе магистърът.
Той искаше да каже още нещо, но вдигна глава, плъзна поглед по Хардар, видя ме и замря. А аз просто затаих дъх, оглеждайки го… дългите неравни драскотини по могъщия торс, толкова забележими сега, в светлината на сияещия пясък, дясната ръка, по която се стичаше тъмна гъста кръв…
-Риан – простенах аз уплашена.
-Втори кръг – констатира Хардар.
-А, не, цели се по-високо, гарантирам, че е трети – Арвиел с насмешка ме измери с поглед от височината на ръста си. А след това, отново обръщайки се към Риан, провлачи: - Много мило девойче, Тьер, сигурно ще я оставя за себе си…
Лорд-директорът бавно стана, скръсти ръце на могъщата си гръд и дрезгаво се поинтересува:
-За дълго ли?
На мен изведнъж ми стана зле, даже много зле, а повелителят на Ада със сладникаво-вежлив тон отвърна:
-Както пожелае най-силният от всички тъмни.
Аз предпазливо се опитах да направя крачка към магистъра, но Хардар ме удържа с огромната си ръка, и аз осъзнах, че са ме взели в плен или съм се превърнала в заложница. А Риан тежко въздъхна и зададе неочакван въпрос:
-Какво ви трябва?
Тих смях се разнесе откъм повелителя на Световете на Хаоса, а след това и умореното:
-Да, Тьер, теб направо те разкъсва отвътре. Добре, да кажем така – трябва ми посланик в Даррант, а ти си искаш момичето и, както предполагам, информация. Девойчето можеш да си го вземеш още сега, с информация ще мога да помогна само частично. Книгите в хранилището на рода всички ли са изгорели?
Магистърът кимна.
-Губиш си хватката – Арвиел разпери ръце. – Аз какво съм те учил, Тьер?! Информация, информация и още веднъж, информация, а ти?
Само аз ли стоях в шок и с отворена уста? Оглеждайки се, разбрах, че съм само аз. За останалите, подобни беседи, явно си бяха в реда на нещата. И се оказа, че това е било само началото:
-Риан, Рен, вие осъзнавате ли как ви провървя, че девойчето попадна при мен, при това, попадна навреме?! – аз престанах да хълцам, отметнах глава и срещнах сияещия поглед на черните очи. А повелителят добави: - Риан, надявам се, че си разбрал, че именно ти си им на мушката, при това, ловецът е някой, който отлично познава теб и начините ти на действие.
Магистърът сухо отвърна:
-Да, вече разбрах… Но аз се явих по-рано от предвиденото.
-Провървя ти – тонът на повелителя стана леден, - наистина ти провървя, Риан. Разбери, твоят враг е много близо и знае всяка твоя крачка. Търси във втория си кръг, Тьер.
Тишина. И окаменялото лице на лорд Риан Тьер.
-В Даррант кога? – след минута уморено попита лорд-директорът.
-Ще го обсъдим насаме – коварно отвърна повелителят на всички Светове на Хаоса и стъпи на пясъка, заповядвайки: - Дръж момичето, тя е боса.
-Абе разбрах аз, разбрах – отзова се крилатият, а аз се досетих защо не ми бяха позволили да изтичам при Риан.
Арвиел, през това време, премина сияещия участък от пясъка и се отпусна на колене до лежащо на пясъка тяло. „Царапка!“ – със закъснение си спомних аз.
И тогава пясъкът завибрира. Осезаемо и мощно. В следващия момент, повелителят на Хаоса пламна с алено сияние и то се разплиска в кръг, оставяйки на пясъка алени символи, които бавно гаснеха, когато сиянието разширявайки се, изчезна зад хоризонта…
-Гъ… анатомия на дракон – потресено произнесе Хардар.
-Бездна! – изруга Риан.
-Вонящ гоблин! – гласът на Еллохар беше пресипнал и съскащ.
Отнякъде се донесе смях и веселият глас на повелителя:
-А вие да не би да решихте, че аз дойдох при вас само за да си поговорим за времето, идиоти малолетни? И то бива Тьер, той е още млад и зелен, но ти, Рен, ти!
Двамата магистри се спогледаха.
-Ти не си проверил ръбовете на отраженията – изсъска Риан.
-Родова магия, активираща се със смъртта на последния представител – това не може да бъде видяно! – Еллохар практически хриптеше.
-Сега ми става ясно – черните вени се появиха на лицето на магистъра.
-Защо всички атаки бяха насочени към Анрис ли?
-Да… - Риан уморено въздъхна.
А аз бавно се отпуснах на вкаменилия се пясък, чувствайки, как по бузите ми текат сълзи. Разбрах страшното – Царапка вече я нямаше. И когато пред властителя на Световете на Хаоса проблесна ярък, поглъщащ тялото й огън, аз изхлипах, без да откъсвам поглед о погребението.
-Дея – магистърът се приближи, накара ме да стана и ме прегърна.
-За съжаление, не бях в състояние да съхраня живота й в това тяло, така че, нека да почакаме кога ще долети при нас сама – гласът на Арвиел го чувах много отдалеч.
-Да долети? – повторих аз.
-В замъка имаше феникс – започна да обяснява Риан.
-Ясно – тихо казах аз.
Сега вече разбирах, защо повелителят на Ада беше направил тази клада. Само че, все още ми беше тъжно – на Царапка й харесваше да е котка и да живее в Загреб, да играе с децата… а феникса…
Веднага ми секна дъха!
-Риан! – рязко отмятайки глава, срещнах напрегнатия поглед на магистъра, който също беше заподозрял нещо. – Риан, защо им е бил феникс?! Защо?!
Още не бях договорила, когато всички нас ни погълнаха пясъците на Хаоса – Арвиел първи осъзна това, което имах предвид.


Седях на висока пясъчна дюна, на самия й връх, опитвах се да съпоставя всичко и, кой знае защо, ми беше по-лесно да мисля на глас. Никой не ми пречеше, напротив, слушаха ме.
-Фениксът е самовъзраждаща се същност, изгаряйки в огъня, се появява отново… Доколкото си спомням, фениксите ги опитомяват отново след всяко самоизгаряне, и можем да предположим, че в огъня изгарят и спомените за миналото.
Малкото, зъбато и крилато коте престана да си играе с пясъка и се зае да мачка с лапички тъканта на роклята ми. Котетата в Хаос започват да се движат нормално няколко минути след раждането, могат да литнат след час, а кръв им трябва… да, веднага.
-Дея, не… - започна магистърът.
Но аз вече бях протегнала ръка на котето, то с ръмжене се впи в палеца ми – радвах се само, че кръв щеше да му е нужна само през първото денонощие, а след това щеше да започне да яде месо. Забавното животинче, обхванало с лапички цялата ми длан, миличко смучеше и се наместваше по-удобно, явно опитвайки се да заспи. Аз неволно се усмихнах и не се сдържах да не попитам:
-Вие как толкова бързо се досетихте?
- Ти зададе много правилен въпрос – отвърна ми повелителят на Ада.
Да, всъщност, „защо?“ се оказа ключов въпрос. Това, че Риан в това полуразрушено здание го чакаха, аз се досетих почти веднага, всъщност, ние всички го бяхме разбрали. В това, че той ще дойде с Царапка, заговорниците нямаха съмнение, кой друг би показал пътя до съкровищницата на клана ХатарГжен, ако не неговата последна представителка? Правилно, никой, значи, те знаеха за Царапка, знаеха! И това можеше да означава само едно – или това беше някой от хрътките, или, както беше казал повелителят на Хаоса – втория кръг, тези, за които Риан беше готов да даде живота си. Но сега ставаше дума за друго – за феникса. Защо им беше изтрябвало да държат в замъка това единствено същество, в което е толкова просто да се всели дух – та нали фениксите не ценят живота. И не беше за учудване, че изборът на Анриссия беше паднал на това изпепеляващо се и възраждащо се създание, жалко беше само, че тя не беше разбрала най-важното – ако се беше възродила в него, нямаше да помни себе си. А това значеше:
-Анрис знае нещо, което те се опитват да скрият – тихо, но уверено казах аз. – Лангред е непристъпен, значи там не са могли да стигнат до нея, а от знанията й са се опасявали.
-В това тяло та ще е в състояние да говори само след няколко дни – произнесе Арвиел.
Той беше невероятно умен демон – нищо чудно, че се беше справил с цял бог, все пак, само за миг да осъзнаеш подозрението, което даже аз не бях си изяснила напълно… това значеше, че самият ти трябва да си почти бог. Навярно той и беше такъв, та нали беше взел енергията на душата на Царапка и я беше преселил в тялото на новородено коте, което кой знае откъде беше донесъл. Крилатото създание беше все още мокро, тоест, наистина току що се беше родило и майка му дори не беше успала да го излиже. Котето широко се прозя, намести се на отворената ми длан и спусна крачета надолу. След това, без много да му мисли, пак впи зъбки и така заспа, пухтейки тихичко.
Аз погледнах в далечината, нататък, на където гледаха и всички останали, в очакване на тези, които задължително трябваше да се появят – главните кукловоди!
Ние затова и останахме тук, на хълма, покрити с контур за невидимост, създаден от повелителя.
-Имам съмнения, че чакаме напразно – наруши мълчанието Еллохар.
-На моята поява със сигурност не са разчитали – повелителят на Световете на Хаоса мрачно се усмихна.
-И все пак, от тяхна страна би било много неразумно – Риан често ме поглеждаше, и ето сега, очите ни отново се срещнаха, аз се усмихнах, той – едва забележимо, също.
-Риан, колкото и да е умен твоят противник, на него при всички случаи му е присъщо едно толкова разпространено чувство като любопитството. И той ще иска да провери дали се е осъществил замисълът му. – Арвиел леко притвори странните си очи, - м-м-м, а ето ги и нашите гости.
Двама тъмни лордове и един демон мълчаливо с вглеждаха в сивата мъгла – беше почти утро, а Хардар, напротив, беше затворил очи и вдишваше дълбоко. Той първи и произнесе:
-Жена. Човечка. Сама.
Аз, както и да се вглеждах, нищо не успявах да различа и затова жадно слушах дали пък нямаше да кажат още нещо. Казаха:
-Сама? – Еллохар се усмихна и добави: - Невъзможно.
-Ти озвучи нашите мисли – замислено произнесе господарят на Световете на Хаоса.
-И все пак, това е чистокръвна човечка - очите на Риан за момент ги заля огън, а когато възвърнаха предишния си вид, магистърът добави: - Не е маг.
-Нонсенс – промърмори Еллохар, - дори не е вещица.
Хардар, който до този момент само се вслушваше, изведнъж подхвърли:
-Мирише на море… И на кръв… А освен това на банички, пресни, току що изпечени… М-м-м, бих си хапнал.
-Банички? – предположих аз. В мен рязко се втренчиха трима – Риан, магистър Еллохар и самият Хардар, невъзмутим остана само повелителят на Ада, който каза:
-Тьер, ти напразно се безпокоиш, никой няма да каже ни що излишно пред твоето умно момиче. А ти, Рен, изобщо престани да се боиш! – в обръщението му към внука прозвуча неприкрито недоволство.
Останалите отново се загледаха към развалините на замъка, а ние с магистър Тьер се гледахме. И изведнъж си спомних за мага Ардаур Лейс, който беше успял да съхрани брачната гривна на рода Тьер… И който, положително, се намираше в един от крайбрежните градове на човешките кралства.
-Сърце мое, как си? – глухо попита магистърът.
-Желанието ми да разгледам някой от човешките градове никъде не се е дянало – пределно честно отвърнах аз.
Повелителят на Световете на Хаоса, без да  откъсва очи от едва забележимата, предпазливо крачеща по пясъците фигура, тихо заповяда:
-Приближи се.
Магистърът се приближи към него, коленичи и наведе глава.
-Простен си, лорд Риан Тьер – величественият глас на великия демон разкъса тишината на утрото, - и ти давам правото да се придвижваш из Световете на Хаоса и подвластните им територии…
Пясъкът под Риан засвети с червено сияние, разтопи се, стана огнена лава. Приличен на десетки огнени змии, оплете ръцете и тялото на магистъра, изпълзя нагоре, докосвайки челото… и моментално угасна. Със затаен дъх проследих как вече най-обикновен пясък струи по тялото на Риан, по съвършено здравото тяло, на него не беше останала дори драскотина.
-Побързайте – продължи Арвиел, - аз разбрах какъв е отговорът, тя носи амулет.
-Бяла магия? – изправяйки се, уточни Риан.
-Без съмнение.
-Жрица – отсъди Еллохар.
-На мен… - предпазливо започна Хардар.
-А-му-лет – отчетливо, сричка по сричка, произнесе властителят на Ада, - тя е марионетка и само марионетка. Какъв е смисълът да я взимаме в плен? Нека да се върне, да съобщи за спасението на Тьер, но и за това, че лейди Анриссия е унищожена. Този партия са я започнали те, но ще я доиграем ние. Ще поиграем на най-любимата ми игра…
-Без правила? – уточни Риан.
-Именно – тънките устни на Арвиел се разтегнаха в предвкусваща усмивка. – Взимай си девойчето, изчезни в човешките кралства, без да се мяркаш в Тъмната империя… Нека надеждата да разпери криле в душите им.
-За колко време? – съдейки по всичко, Риан вярваше на властителя на Хаоса много повече, отколкото на собствения си вуйчо император, и това страшно ме учуди.
-Ден – два… Аз ще изпратя Рен.
Лорд-директорът мълчаливо склони глава в знак на съгласие, след това се приближи към мен, протегна ръка. Придържайки котето, побързах да се изправя.
Изви се адски пламък.