Урок пети #5. Как да не объркаш древните клетви

Глава 5

Губеше ми се времето, което бях прекарала, седнал на перваза, дойдох на себе си, едва когато осъзнах, че слънцето залязва. От тъжните мисли ме откъсна предпазливо почукване по вратата… на спалнята, не на входа. Аз не казах нищо. С тихо поскърцване, вратата се отвори. Съзирайки лорд-директора, аз даже не помръднах. И това не беше проява на неуважение. Аз просто не бях в състояние.
-Номерата на сметките, които ти възстанови, сочат към двама представители на рода Алсер. Главата на рода ти видя, именно той провери пръстена – спокойно, дори някак разсеяно произнесе лорд-директорът.
Аз не проговорих. Той също замълча за малко, а след това чух почти невероятните му думи:
-Това разследване… ще бъда много благодарен, ако го продължиш.
Стъписана погледнах към магистъра, лорд Тьер стоеше с каменно лице, само в очите му мъждукаше едва сдържана ярост.
-Та вие изобщо не искате това – досетих се аз.
-Не искам – глух, дрезгав глас, - но би било глупаво да отричам, че ти си великолепен следовател, Дея. Ти забелязваш неща, на които аз не обръщам внимание. Ти изказваш предположения, които, за съжаление, аз дори не взимам в предвид.
Той искаше да каже още нещо, но реши да си замълчи. На мен ми мина през ум да кажа „не“, но… Но тихо казах:
-Добре, лорд-директор.
-Прекрасно – гласът му стана съвсем дрезгав.
Аз продължавах да седя на перваза, прегърнала коленете си с ръце, които стисках с все сила – само и само да не треперят, само и само да можех да се сдържа. А той продължаваше да стои и да ме гледа… мълчаливо.
-Аз повярвах в това, че ти не ме обичаш, - внезапно произнесе Риан. – Сега отчетливо виждам – това е лъжа.
Недей за това, моля те… само не за това, само не точно сега…
-Мълчиш – не въпрос, констатация. – Ти веднъж ми каза, че животът ти се е изменил, в момента, в който си престанала да си мълчиш… И ето, ти отново не казваш нищо!
Стига, престани, моля те, просто престани…
Без да бърза, магистърът се приближи към мен, аз се свих още по-силно. Дръпване, накара ме да разделя ръцете си, стисна дланта ми. Нямаше начин да не забележи как трепери ръката ми. Забеляза го. Усмихна се почти жестоко, наведе се, и издиша, докосвайки слепоочието ми с устни:
-Знаеш ли какво изпепелява гордостта, Дея? Мълчиш? Тогава аз ще ти кажа – страстта. Ти се боиш от мен? Можеш да ми вярваш, ти много бързо ще забравиш за страха си. За страха, за гордостта, за всичко друго, Дея. И когато единствената ценност за теб остана аз, ние пак ще си поговорим за жизнените приоритети, сърце мое.
Ръцете ми престанах да треперят. У мен бавно, но мощно се надигаше ярост. Защото:
-Вие отново решавате всичко за мен, лорд-директор! – почти изкрещях аз.
-Така ли? – весел поглед и наглото: - А кой, ако не аз?
И обръщайки се, магистърът си тръгна. В гърба му се понесе моето:
-Вие си имате годеница!
-Така ли? – той се обърна на прага. – Сигурна ли си в това?
-Да!
-Това ме радва – насмешката прозвуча отчетливо. – До утре, сърце мое.
Изви се адски пламък.