Урок пети #5. Как да не объркаш древните клетви

Глава 6

В храма се оказа сумрачно, но аз въпреки това успях да забележа полукръговете на бъдещите синини, оставени на китката ми от пръстите на морската вещица. Не случайно толкова ме беше заболяло. Потривайки ръката си се приближих към момичетата, забелязвайки, че съм последна. Моята позната червенокоса веднага се озова до мен, явно в този тревожен момент търсеше поне някаква поддръжка.
И тогава се започна.
Светлина, тъмно синя, озари целия храм и аз видях, че аз и всички момичета в бели рокли бяхме строени до стената отдясно на входа, и се бяхме скупчили, изплашено притискайки се една към друга. В центъра на огромното светилище се намираше кръгъл басейн, при това тази призрачна синя светлина се излъчваше от стените му, водата по края се оказа синьо-зелена и прозрачна, а в центъра зееше с мастилената чернота на морските дълбини. Срещу входа, през който бяхме влезли, се намираше още един, явно вътрешен, и от него все излизаха и излизаха морски вещици. Те бяха значително повече на брой от девойките в бели одежди, поне три пъти повече. Сърцето ми затупка по-бързо и аз започнах да се оглеждам, търсейки…
Всъщност, почти веднага намерих търсеното – няколко капки вода, застинали на стената, съвсем близо до мен и отчетливо виждащи се във все по-ярката светлина. Предпазливо се придвижих по-близо до стената, приповдигнах ръкава си и извадих увеличителния кристал от гривната… Вгледах се…
-За каква Бездна! – неволният ми вик се разнесе из целия храм.
Живата смърт! Същото онова проклятие, което някой беше използвал в пълната с умъртвия таверна, го забелязах практически веднага. Имаше и още нещо, но аз нямах време да гледам. Спуснах се към изхода от храма, придържайки полите на роклята си, и навреме!
Не зная към какво се стремеше магистърът, но сега той стоеше на стъпалата, с черни коси и очи, а морските вещици, същите онези, които бяха излезли да посрещат поклонничките на прага, вдигнали ръце в призивен заклинателен жест, бавно се приближаваха към него…
Аз не разбрах веднага какво се беше случило – досетих се едва когато забелязах, че всички мъже – поклонници се валяха в безпорядък по каменните плочи пред храма.
Значи, те бяха паднали, а Риан – не.
-Сърце мое – прозвуча напрегнатият, но все пак ехиден глас на зърналия ме магистър, - нещо случило ли се е?
И всичко това високо и доста предизвикателно.
-Да – аз стоях, изплашена, дишах на пресекулки и притисках ръка към гърдите си, - никаква магия!
Магистърът престана да се усмихва. А вещиците не пожелаха да се смирят с моята инициатива и две от тях се обърнаха към мен. В следващия миг, в ръцете на Риан се появиха два огнени меча и той ми подвикна отново иронично:
-Мила, не стой тук,… да не вземеш вещица да станеш.
Не се помръднах и продължих изплашено да го гледам, ужасено мислейки си какво бих могла да направя!?
-Махни се от тук, тичай през портата! – изрева магистърът, рязко парирайки с меча нещо тъмно, което бе долетяло откъм една от вещиците, но при това, лорд-директорът не бързаше да атакува. На него да не би да му беше неудобно да убива пред мен?!
-Дея! – още един рев, който разтърси дори колоните на светилището.
А аз не можех да го изоставя! Но пък и на себе си в тази ситуация не можех особено да разчитам – в края на краищата, аз едва ли можех да противопоставя нещо дори само на една-единствена вещица, какво ли оставаше за цял  остров, натъпкан с вещици. И отчетливо осъзнавайки това, аз вдигнах ръкава си, откривайки двата амулета за призив… надявах се, че магистър Еллохар ще ми отговори. В този момент най-важното беше да се отдалеча на петстотин крачки, колкото беше радиусът на проклятието. И аз се втурнах презглава. Никога през живота си не бях тичала толкова бързо! И когато се озовах зад оградата и преброих не петстотин, а цели седемстотин крачки, с все сила стиснах възелчето.
В следващия миг ме погълна Бездната.