Урок пети #5. Как да не объркаш древните клетви

Глава 7

Корабът започна да се олющва от илюзията почти веднага след границата на владенията на морските вещици и въпреки, че бях поела надолу по светла дървена стълба, в края й стъпих на черен каменен под. Огледах се, проследявайки с поглед, как с проблясваща гранична линия, истинският облик изтрива илюзията. И не знаех кой от двата кораба ми харесваше повече – човешкият или този кораб – призрак. Тъмният ми беше някак по-близък и привичен, а човешкият – по-топъл и уютен. Но докато се чудех, осъзнах, че най-много ми се иска да поспя.
По тъмния, осветен от мъртвешки бледа светлина коридор, стигнах до капитанската каюта. Вдигнах от пода наметалото, което бях изпуснала още когато се бяхме пренесли с магистъра на кораба от дома му, приближих се към илюминатора. Там, зад тъмното стъкло бучеше и се разрастваше водовъртеж – огромен, ревящ и зловещ. Досетих се, че докато бях вървяла към каютата, корабът беше доплувал до ръба на спускащата се в Бездната фуния и реших да не гледам повече навън – беше просто ужасяващо.
Стигайки до тясното легло, свалих мокрите пантофки, легнах, завих се с наметалото и почти веднага потънах в сън.

С края на съзнанието си усещах, че нещо силно подхвърля и удря кораба от всички страни, че дори тук прониква воят на вятъра, че тътнат гръмотевици и като че ли бучи от напрежение самият въздух зад стъклото. Но, кой знае защо, вече не ме беше страх, и аз отново задрямвах, трепвайки от време на време, когато гърмеше прекалено силно, но не се събуждах напълно.
Но в един момент, все пак, сънят ми се прекъсна. Отворих очи, погледнах към илюминатора – там се издигаха огромни черни вълни, отчетливо забележими в светлината на проблясващите мълнии. От една страна картината беше плашеща, а от друга – магистърът ме беше предупредил, така че…
-Събуди ли се? – веселият, и доста нагъл глас на лорд Тьер ми напомни за нещо друго, не по-малко плашещо от бурята зад прозореца. – честно казано, аз нямах намерение да те будя, сърце мое, но след като ти сама се събуди…
Бавно ме погълна осъзнаването на ситуацията! И като ехо в главата ми прозвуча заплахата му: „И ти се връщаш на кораба. Сама. А ако не, тогава аз ти гарантирам въплъщаването в реалност на всичките ми очаквания от деня, когато исках да ти предложа да ми станеш любовница.“
Може би щеше да е най-добре да се престоря, че още спя?
-Дея, Дея, ти изобщо не умееш да се преструваш. Та аз видях, че ти се събуди.
Да, идеята определено не беше лоша, но бях закъсняла.
Почти безшумни стъпки и аз по-скоро усетих, отколкото чух, че магистърът спря току до съвсем тясното легло. И сега просто стоеше без да мърда и аз не чувах дори дишането му, и ми беше толкова страшно…
-Дея-я-я…
А в главата ми се въртеше само една мисъл:  „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“ А всички знаят, че лорд Риан Тьер винаги държи на думата си…
-Така не е честно – аз вдигнах глава, но решителността ми стигна само колкото да хвърля бърз поглед на весело ухиления магистър. – И между другото…
-Между другото, или не, това си беше изключително твое решение.
Аз отново зарових лице в твърдата възглавница, чувствайки едновременно страх и … страх.
-Дея-я-я – звучеше почти подигравателно. – Имаме два варианта – или ти ставаш, или аз лягам.
Перспективите бяха впечатляващи. Аз се поколебах и предпазливо… седнах. Сега вече можех ясно да видя тъмния панталон на магистъра и бялата му, стегната с широк колан, риза. И кога ли беше успял да се преоблече?
-Аз те помолих да станеш, Дея – не се задоволи с половинчати мерки лорд-директорът.
И аз се накарах да погледна в смеещите се тъмни, леко блещукащи очи и тихо, с надежда и вяра в доброто, да попитам:
-Вие сега се шегувате, нали?
На мен мълчаливо ми протегнаха ръка. И защо, в името на Бездната, не бях продължила да спя?! Защо?
Упорито останах да си седя и старателно се преструвах, че не забелязвам протегнатата ръка. Тогава прозвуча насмешливото:
-Аз умея да съм много настоятелен, Дея.
И това беше отговорът на въпроса ми? Много весело… И аз навярно не бих се притеснявала толкова, ако отново и отново не се въртяха в мислите ми думите: „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“ Въздъхнах на пресекулки и сложих дланта си върху неговата. Силните пръсти бавно се свиха, стискайки ръката ми властно и уверено. И също толкова властно и уверено, магистърът ме накара да се изправя. Когато краката ми докоснаха пода, отгоре ми с цялата си тежест се стовари осъзнаването, че под роклята, нищо че този път беше синя, също нямам нищо. Усещането за собствената ми беззащитност просто ме побъркваше.
-Страх ли те е? – коварно прошепна лорд-директорът.
Недоверчиво го погледнах и изведнъж си помислих, че наистина се шегува. Просто се шегува и аз напразно съм си въобразила какво ли не. Ние сега просто щяхме да се пренесем в академията и…
-Рано е още да се боиш – дългите му пръсти докоснаха косата ми, отмятайки кичур от лицето, - а сега вече можеш да започваш.
-Да започвам какво? – не разбрах, тъй като гледах като омагьосана в черните му, блещукащи очи.
-Да се страхуваш, Дея – той бавно, като че ли нарочно плашейки ме, карайки ме да изтръпвам с това бавно, но неумолимо движение, се наведе към устните ми и добави, - достатъчно ли си уплашена вече, сърце мое?
И не ми даде възможност нито да преценя, нито да отговоря, целувайки ме внимателно, но в същото време така властно… И аз замрях, боейки се да си поема въздух, боейки се да помръдна и да му напомня, че всъщност, той няма вече никакво право да постъпва така, вече няма…. Въпреки, че си струваше да му го напомня.
-М-м-м – простенах аз, безсилна да кажа нещо по-разумно.
Още едно нежно докосване, и магистърът се поотдръпна, гледайки ме въпросително и насмешливо.
-С-с-стига – прошепнах аз. – Вие, вие… вие вече не сте ми годеник и…
Бавно потъмняващ поглед и почти заплашителното:
-Не си струваше да ми го напомняш… Повярвай, в тази ситуация беше напълно излишно да ме ядосваш, сърце мое.
И аз не успях да кажа нищо, когато лорд Тьер, хващайки ме за китката, стремително ме дръпна към илюминатора, зад който бушуваше стихията. Може би за да ми стане още по-страшно?! Явно беше така, защото в следващият момент, магистърът вдигна и двете ми ръце и ги прилепи с длани към стъклото, малко над нивото на главата ми… Стъклото се затопли, изведнъж омекна, стана като меласа, прониквайки между пръстите ми, взимайки в плен треперещите ми ръце…  И почти веднага застина, удържайки ме в капана на лорд Тьер. И едва тогава Риан пусна китките ми, плъзгайки ръце по ръцете, гърдите, талията ми и се притисна толкова близо, че аз с целия си гръб усещах жарта на тялото му.
-Бурята се засилва, Дея – дрезгав шепот до самото ми ухо, - страх ли те е?
-Ма…мо … - прошепнах аз.
-Приемам го за положителен отговор – той се отдръпна, но следващото нещо, което усетих, беше как разкопчава най-горното копче на роклята ми. – А сега, адептка Риате, нас двамата ни чака увлекателен изпит… по честност. Според вас, ще си го вземете ли?
Гръмна гръм! Звукът беше оглушителен, като че ли небето се беше разцепило на парчета. И почти веднага след гърма, а може би и заедно с него, на няколко крачки от кораба удари ярка, ослепително бяла мълния. Водата се запени и огромна черна вълна се понесе към нас…
-Обичам стихията – прошепна магистърът, премятайки косата ми от гърба през рамото, - много я обичам…
Ръцете му стиснаха кръста ми, устните му бавно, заплашително бавно се докоснаха до шията ми, за да се спуснат с едва доловими целувки по гърба, до това пространство, което сам беше освободил от дрехата и… до следващото копче.
-И така, да се върнем към изпита, адептка – аз с кожата си усещах дъха му, - първи въпрос: Как руните могат да променят смисъла на ритуала?
Трепвайки, даже се обърнах, стъписана, че в такъв момент би могъл да прозвучи подобен въпрос!
-А, да – Риан престана да сгрява с дъха си гърба ми и аз усетих топлина на шията си, - съвсем забравих – за неправилен отговор ще се наказваме… с поредното разкопчано копче, а те тук не са толкова много, адептка. Но за мълчание, Дея, те чака двойно наказание!
И за потвърждение на думите му, две от копчетата на роклята престанаха да изпълняват основната си роля – да стоят закопчани.
-Руните са способни кардинално да променят както заклинанията, така и ритуалите – със спаднал глас отвърнах аз. – А сега закопчайте ме обратно!
Тих смях, горещ дъх върху оголената кожа и насмешливо-ироничното:
-Правилата ги установявам аз, сърце мое.
Да не би от това да ми стана по леко?! Не! Аз треперех, стъклата дрънчаха заради усилващия се ураган зад прозореца, корабът се разтърсваше от ударите на гигантските вълни… а лорд Тьер премина към следващия въпрос:
-Ритуалът „Възраждане“, същият този, който ти откри с Дроу… Успя ли да го разшифроваш?
Аз конвулсивно се дръпнах и премълчах. Откопчаването на две копчета стана моментално потвърждение на това, колко пагубно може да бъде мълчанието.
-И все пак аз ще повторя въпроса – топлата длан на магистъра се спусна по гърба ми, демонстрирайки, че роклята се държи на не повече от две копчета, - ти успя ли да разшифроваш заклинанието, гравирано на пластината?
Отново потръпнах и рискувах да излъжа:
-Не – след това отмъстително добавих, - магистър!
В отговор прозвуча подигравателното:
-М-м-м, адептка, а аз поставих ли ви в известност за мерките, които се приемат при опит за измама на собствения си лорд-директор?
Той не откопча копче… това просто не беше нужно, като се има предвид, че полуразтворената на гърба дреха и така предоставяше простор за маневри. Жалко, че аз осъзнах това, едва когато горещата длан на магистъра, плъзвайки се по гърба ми се премести не надолу, а наляво и пръстите му властно покриха…
-Лорд Тьер! – възкликнах аз, в момента, в който до съзнанието ми достигна какво именно се случва.
Дрезгав смях и той не просто не махна ръката си от гърдите ми, а и започна с упоение да ги гали.
-Това беше за опита да ме излъжеш – а гласът му беше пресипнал, но много доволен, - да продължим, адептка. И така: ти успя ли да разгадаеш шифъра на заклинанието, издълбано на пластината?
Аз се дръпнах, стиснала зъби, но ръцете ми бяха плътно притиснати и то така, че изобщо на можех да ги помръдна, а всичко останало, с лекота и явно наслаждение, удържаше лорд Тьер. И той измърка:
-Наказанието за мълчание, Дея.
Двете останали копчета оставиха гърба ми съвършено открит. И сега, едната длан на магистъра се наслаждаваше на забранените докосвания, а другата пътешестваше отгоре-надолу, галейки треперещото ми тяло.
-И така? – още един насмешливо ироничен въпрос, - Сърце мое, ти отново мълчиш?
Аз просто хапех устни, без да обръщам никакво внимание на беснеещия зад стъклото ураган, и гръмотевиците, които досега ме караха да потръпвам всеки път. Само че една подробност не можах да оставя без коментар:
-А копчетата свършиха, магистър!
Отново тих и много доволен смях, но той отдръпна ръката си от гърдите ми, а след това отстъпи крачка назад. Направо не ми се мислеше, как изглеждам в гръб с разкопчана рокля! Отново се опитах да изкопча ръцете си от плена на стъклото, дори увереността, че това е невъзможно, вече не можеше да ме спре… спря ме нещо друго!
-Дея, Дея, фактът, че са свършили копчетата, по никой начин не може да ме затрудни… по-скоро, той би трябвало да плаши теб, сърце мое.
И магистърът ме прегърна, позволявайки ми в пълна степен да осъзная един друг факт – че е съблякъл ризата си.
-О, Бездна – простенах аз, чувствайки, как сега и двете му длани властно докосват гърдите ми.
-Напълно съм съгласен с теб – и целувайки рамото ми, лорд-директорът прошепна, - ти нямаш дори бледа идея колко силно желаех – ухилване, - да стана твой личен екзаминатор.
Близостта на тялото му, горещината на кожата и напълно лишените от целомъдрие докосвания допълваха все още звучащото като набат в главата ми: „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“.
-Дея – настойчивите устни ласкаеха шията ми, - аз все още чакам отговор на зададения въпрос.
Дясната длан на магистъра, оставяйки гърдите ми на мира, бавно и предпазливо се плъзна надолу… И аз не издържах:
-Да, разшифровах я…
Той не спря дори за миг, а само произнесе:
-И?
Мен ме разтресе, а ръката му продължи пътешествието си.
-Там се говори за начина на възраждане на отдавна отишъл си, използвайки ритуал на кръвта… Това е всичко, магистър… - гласът ми секна, когато пръстите му стигнаха до корема ми и властно го покриха с цяла длан. – Риан, моля те…
-М-м-м – тих и ироничен глас, - ти даже си спомни името ми, сърце мое. Това е приятно – ръката му неумолимо продължи надолу, - неприятно ми е друго, - ти отново ме излъга, Дея.
Аз едва не изкрещях, когато пръстите му се промъкнаха там, където нямаха никакво право да ме докосват. Изобщо! Още един конвулсивен опит да се изкопча и реших да му му кажа всичко, което мисля за поведението му, но като че ли досетил се за това, Риан просто покри устата ми с другата си ръка и прошепна:
-Ще задам въпроса за последен път, Дея. И няма да имаш втори шанс да се изплъзнеш от отговора, скъпа. Имай предвид, че аз съм прекрасно осведомен, че там е описан конкретен ритуал на жертвоприношение. За една конкретна жертва. Така че, не си заслужава да ме лъжеш.
И той ми позволи да говоря, но пък ръката му отново се върна на гърдите ми, като че ли, за да напомни, че нямам повече никакво право не неверен отговор. Корабът се разтърси от поредния гръмовен трясък, океанът не ревеше, той виеше в безумието на урагана, а аз…
-Ритуалът на кръвта, той се нарича така, всъщност, да, нали се явява жертвоприношение… - имах усещането че съм на границата да изгубя съзнание. – Тринадесет артефакта и жертва…
Не исках да казвам нищо друго. Трябваше да проверя всичко сама още веднъж, можех и да бъркам, аз не бях изучила добре руните, аз…
-Коя е жертвата, Дея? – и напомни за докосването си там, в най-недопустимото място. Напомни властно и в същото време така… вълнуващо. – Името, адептка, - шепот, който напомняше раздирането на плътна хартия, и аз с гърба си усетих колко тежко диша.
Гръм, аз се свих, стиснах очи и от устата ми, заедно с тежка въздишка се изплъзна ужасяващото:
-Ти…
Нов тътен на бурята ме накара за пореден път да потръпна, но не и магистъра. Лорд Риан Тьер сега дишаше спокойно и равномерно, прекалено спокойно… и в този момент аз действително се ужасих…
-Отново трепериш – констатира лорд-директорът, прекратявайки недопустимите докосвания и просто прегръщайки ме нежно. – Трябва да ти призная, че баща ми разшифрова всичко по друг начин, излизаше, че им е нужна смъртта на наследника на кръвта на императора и аз разкарах Дарг от столицата, напъхвайки го в не особено нежните, но безопасни обятия на императорската гвардия.
Стъклото отново се нагря, освобождавайки ръцете ми от плена си. Аз разтрих пръстите си, раздвижих ги, а след това ги отпуснах върху ръцете на магистъра… Риан просто ме прегърна по-силно и сега и двамата се взирахме през прозореца, към беснеещия океан, а след това аз попитах:
-Тоест, историята с Нора…
-Използвах я като повод – спокойно потвърди възникналите у мен съмнения магистърът. – Дворецът изкривява магията, а в Ардам, в обкръжението на хрътките, за Дарг е по-безопасно. А с разследването, естествено, аз се заех сам.
И тогава си спомних въпроса на лорд Еллохар: „Ти наистина ли си мислиш, че която и да била постъпка, моя или на Тьер, може да е необмислена?“. Какво пък, колкото по-нататък отивах, толкова повече се убеждавах, че лордовете обмислят всичко, до най-незначителните нюанс.
Корабът се разклати по-силно. Нещо в каютата падна, разнесе звъна на счупени парчета. Аз също не бих се удържала на крака, но мен ме прегръщаше магистърът, а той самият стоеше като вкопан. Просто продължаваше да стои и да се взира в илюминатора. Точно по същия начин той стоеше и гледаше как снегът покрива Ардам, когато му бях казала, че искам да разваля годежа. И тази мисъл моментално ме върна към случилото се. Аз отдръпнах ръцете си, които така уютно се чувстваха върху дланите на магистъра и предпазливо се отдръпнах от него, а когато той с явно съжаление ме пусна, отстъпих на няколко крачки. Оглеждайки се, забелязах, че Риан внимателно следи всяко мое движение, и усмивката му с всеки миг става все по-очевидна.
Отстъпвайки в страни, придържах с ръце роклята, която заплашваше да се смъкне от тялото ми. Усмивката на лорд Тьер стана значително по-широка, а погледът му неумолимо ме следваше. Тогава се реших да изкажа цялото си възмущение от случилото се:
-Изобщо не ме гледайте така… - към края на фразата, гласът ми заглъхна до уплашен шепот, а гневно възмущение изобщо не се получи.
Лявата вежда на магистъра бавно се вдигна нагоре, придавайки на лицето му насмешливо-иронично изражение. Но той премълча.
-И така също недейте! – вече значително по-уверено възнегодувах аз.
Широка нагла усмивка в отговор.
-И този ваш изпит… - аз притиснах смъкващата се рокля към гърдите си, и поемайки си дълбоко въздух, ясно, уверено и решително заявих: - Вашето поведение е във висша степен недостойно, лорд-директор! А сега бъдете така добър да ме върнете в…
-Два важни момента, Дея – отново ниският, чувствен, прегракнал глас, който караше нещо вътре в мен да трепери, - когато аз те гледам „така“, най-благоразумно е да премълчиш. И второ – плавна, заплашително-спокойна крачка към мен, - трябва да те поставя в известност, че отдавна имах намерение да ти покажа действително „недостойно поведение“.
Аз мигом скръстих ръце пред гърди, демонстрирайки, че никакви стъкла повече няма да пипам. Магистърът коварно се усмихна… Крачка към мен… аз направих две назад, отчаяно придържайки роклята. Магистърът пристъпи отново.
-Знаете ли, това преминава всички граници, лорд-директор!
Крачка и в момента, в който се опитах да отстъпя, разбрах, че върху подгъва на роклята се е разположило стъпалото на магистъра, здраво удържайки тъканта, и съответно – мен. Вдигнах очи към него – Риан се усмихваше коварно, така, че ставаше ясно – беше настъпил роклята напълно съзнателно.
-Магистър!
-Да, сърце мое – и такава сияеща усмивка.
-Роклята ми!
-Тя не е твоя – парира Риан. – Твоята вече я донесох и я преметнах през облегалката на стола.
Потърсих с поглед и забелязах нещо тъмно на стола. Мисълта, че магистърът се е погрижил за мен, беше приятна, току що протеклият разпит – не.
-Благодаря – реших да съм учтива поне в началото. – Но бих ли могла да изкажа една молба, лорд-директор?
-Слушам – но така и не махна крака си от полата.
Аз рискувах, да се приближа, правейки крачка към него, дръпнах роклята… той отстъпи, а след това, отметнала глава и гледайки в черните, леко мъждукащи очи, честно си признах:
-Единственото, което не ме устройваше, а и продължава да не ме устройва в нашите отношения, лорд Тьер, е това, че вие абсолютно не се съобразявате с моето мнение!
Усмивката на смуглото лице започна да помръква.
-Какъв беше този разпит? – възмущението ми си намери отдушник и сега се лееше като река. – Ами ако аз бях постъпила така с вас, щеше ли да ви хареса?
В следващия миг лорд Тьер просто се обърна и излезе от каютата. Гръмкият му смях го чух даже през воя на вятъра и грохота на заливащите кораба вълни. А след това се разнесе веселото:
-Преобличай се, сърце мое.
И отново смях. На него наистина му беше весело, а на мен – не особено.
За оставените ми дрехи, можеше да се каже само едно – свекромонстърът се беше постарала. Тук имаше всичко необходимо, и в същото време – нищо прекалено отворено, така че, закопчавайки високата яка на роклята, аз бях много благодарна на лейди Тьер. И за меките високи ботушки, и особено, за удобното, красиво  бельо.
На вратата се почука и магистърът възпитано се осведоми:
-Мога ли да вляза?
-Влезте – неохотно отвърнах аз.
Риан решително блъсна вратата, постоя на прага, разглеждайки ме, и замислено произнесе:
-Не съм сбъркал размера.
А аз стоях и си мислех за бельото… мой размер, и се досещах, че изобщо не го беше избирала лейди Тьер.
-А…
-Не ти ли хареса? – иронично вдигайки вежда, се поинтересува магистърът. – Добре, по-късно ще свалиш роклята и ще ми покажеш какво именно не ти е станало – само на думи едва ли ще разбера. Да вървим, сърце мое, чакат ни. И, да, не забравяй книгата.