Хейл закарва Томас в болницата и се връща в малкия си апартамент в покрайнините на града, за където се бяха запътили сина й и Майкъл в дъждовната нощ.
Така Томас остава сам с мислите си.
Наследникът на фамилия Дейвидсън се връща в болничната си стая, която сега му напомня за толкова много болка, и сяда на леглото.
Стаята му е бяла и почти безхарактерна. Единственото нещо, което изпъква с ярки цветове е картината на кораб на стената. Помещението няма прозорци. Явно докторите не са смятали шанса момчето да се събуди за голям, но то все пак е отворило очи.
В главата на Томас изплува един много важен факт.
Майкъл го няма. Той е под земята. Вече няма да се върне. Томас не може да повярва, че това наистина се случи. Баща му е мъртъв. Вече има само един родител. Повече няма да се мести на всеки пет дни.
Нещо повече. Може с майка му да се преместят в голямата къща на Майкъл, ако, естествено, тя се съгласи.
....
- Вечеря.
Томас бавно отваря очи и се изправя. Явно е заспал веднага след погребението, защото е още с черните дрехи. Когато погледне назад изпращането на баща му му изглежда много изморително. Първо пътуването с кола, после многото хора. Доста неща за един ден.
Поглежда към храната. Отново тези бурканчета. Още четири дни само на това. Момчето е гладно, но при спомена за гадния вкус на болничната му храна устата му пресъхва.
- Имаш ли нужда от нещо друго? - пита сестрата.
Томас я поглежда. Жената е към 30 годишна, тъмноока блондинка. Вече три дни тя обслужва момчето, а то чак сега забелязва белега на лицето й. Дълбоко изгаряне от дясната страна. Белега започва тънко от слепоочието, увеличава широчината си върху бузата, продължава по врата и се скрива под дрехите. Сестрата обаче е все още красива. На Томас му се струва, че изгарянето не само не я загрозява, а дори я кара да изглежда по-силна. Сякаш го носи с гордост.
Любопитство се загнезди в момчето. "От къде е този белег?" Този въпрос не го оставя на мира. "Какво се е случило?" Толкова силно любопитство Томас до сега не е изпитвал. Сякаш нещо се е променило в него. Той трябва бързо да реши дали ще попита. Знае, че е неуместно. Не са го възпитали така. Но пък много неща му се случиха напоследък, така че може би ще му бъде простено този път.
Жената се обръща, най- вероятно за да получи отговор на въпроса си.
Томас, обаче, все още не е решил дали да пита, затова продължи да зяпа.
- Има ли нещо друго с което да помогна? - пита сестрата, по-остро от преди, явно напрегната от втренчения поглед на момчето.
То вече реши какво да прави. Написва го толкова бързо, че сам се изненадва.
"От къде е белегът?"
- Амм. - казва тя леко несигурно, но Томас продължава да я гледа настоятелно и тя се предава. - Преди години имаше хора, които искаха смъртта ми. Завързаха ме за изпочупена кола и я запалиха, опитвайки се да симулират катастрофа. - жената се усмихва, но си личи, че споменът й причинява болка.
Момчето знае, че трябва да спре да разпитва, но казаното не му стига, затова продължава да зяпа.
Медицинската сестра взима глътка въздух и продължава.
- Мислих си, че ще умра, но един смел човек ме извади точно преди колата да гръмне. Реших да стана медицинска сестра, защото исках да помагам на хората, както той помогна на мен.
Жената се завърта на пети и тръгва към вратата. Томас има още въпроси, но успява да ги сдържи. Когато, обаче жената стига до вратата Томас се сеща за нещо много важно. Скача от леглото и изтичва при нея. Тя спира, за да види съобщението.
"Как се казваш?"
Жената го поглежда и се усмихва.
- Джини
„Аз съм Томас"
Бързо успява да напише той.
- Знам. - казва Джини и затваря вратата.
„Естествено, че знае, бе гений!" - помисля си Томас докато се връща на леглото.
Вечерята го чака.
