Пет сака седят в коридора и чакат търпеливо. До единия от тях стои Томас готов за тръгване. Бяха му нужни 2 седмици и много търпение за да успее да убеди майка си, че е по- добре да се преместят, но си струва.
Хейл се появява в другия край на коридора.
- Това е всичко. - казва тя и леко поставя последната част от багажа на земята.
Това е всичко. Всичко лично, което Хейл притежава сега е в коридора на малкия, стар апартамент.
Тя е облечена в любимите си жълта жилетка и черни панталони, а косата й е хваната на стегнат кок.
- Благодаря ти... За всичко. - въздиша Хейл, пребирайки единствения кичур назад. Тя поглежда към сина си и се усмихва изнервено.
В отговор Томас успява само да кимне смутено. Да, това е глупав отговор, но как иначе да се изрази сега?! Не може да отиде и да я прегърне заради множеството неща на пътя му. Не може да каже нищо. Естествено че може да напише нещо от рода на "Винаги" и "пак заповядай", някак не му се струва да пасва написано. Та естествено, че ще й помогне! Та тя му е майка! Не може да я остави да се мъчи сама! Той не е такъв човек! Или поне не за такъв се смята.
Хейл държи ключа на една от закачалките на стената, затова момчето трябва да насочи поглед в страни от нея. Той бързо отключва вратата, взима една чанта и излиза отвън. Време е да се махат от тази миша дупка.
Томас се приближава към колата, паркирана вдясно от входа и се вглежда в задните прозорци. През тях ясно се виждат очертанията на големите сакове и колко нагъсто са натъпкани те. Дали тази купчина лични вещи ще е в състояние да повали колата при рязък завой? Да, или по- скоро не? Кога ли този страх ще изчезне? А дали въобще ще? Толкова много въпроси.
Томас поставя ръка върху вратата на превозното средство и потръпва. Пауза за взимане на последна гледка въздух. Ръката стиска дръжката, дръпва и дава път на тялото да влезе в колата, след което хлопва вратата. На Томас може още да му се явяват спомени от онзи дъжд, но не може да сдържи усмивката си когато усеща лекотата с която сяда в купето. Може би е по- смел от колкото си мисли.
Днес е слънчев и топъл ден без нито един облак на небето, с прогноза за път без катастрофи.
Малко след като се чува двигателя на колата телефона на Том изпищява. Съобщение от Бен.
„Човече, какво става с уговорката за днес?"
„Не мога. Майка ми се забави с нещата си и сега съм в колата. Хайде утре." - написва Томас
„Не можа ли да ми кажеш по-рано?!"
„Трябваше ли?"
„Естествено, че да!! Аз от къде да знам?! Аз отказах да изляза с някого заради теб, кретен такъв! Щеше да ме накараш да дойда до вас и после да ме изгониш, ли?!"
„Най-вероятно."
„Ти никога няма да се промениш, а? Да се карам на теб е все едно да говоря на стена!
Утре тогава?"
„Да"
За Бен Томас е най-старият, най-досадният и най-добрият приятел, а на Томас Бен е единственият му приятел. Бен има група от хора, с която ходи насам - натам, но в крайна сметка той вярва само на Том, докато Томас е сам, дори и Бен да се навърта около него. Те са просто различни.
Томас прибира телефона в джоба си и се заглежда на вън през прозореца само за да види преминаващите сиви блокове. Всичко му изглежда толкова спокойно и скучно. Монотонно. Защо му е на човек да създаде такъв свят за себе си? Защо няма повече музика?
