Език на тялото

Част 19 - това ми е за първи път

Барбара

- Какво трябва да значи това? - избухвам срещу майка ми, която вдигна всичките ми нерви.

- Означава, че не може да се виждаш с това момче - тя също повдига тонът си.

Но как е възможно да има ограничителна заповед? Този път татко прекали.

- Ти не можеш да ми кажеш! - кръстосвам ръце пред себе си и я гледам накриво - Вече не съм дете.

- Така ли било? Веднага ще се обадя на баща ти.

Тя вади телефона си, набирайки номера му. Поглежда ме доволна от себе си, но този път няма да й се размине.

- Толкова си жалка! Погледни се.

- Аз ли съм жалка? Аз? - засмива се напук и ме сочи с пръст:
- Ти си жалката! Срещаш се с клошар. Какво може да ти даде той? Охолен живот или чувал с лайна? - крясъкът й се забива дълбоко в ушите ми, което ме кара да затворя очи за момент. Издълбаният нерв в ума ми направо ме кара да полудея и го правя:

- Точно тук и сега...- изпищявам високо - .., ти загуби правото да ми бъдеш майка!

Дера гърлото си от вик, а тя ме гледа стреснато с телефона на ухото си.

- Какво се е случило? - чувам гласа на баща ми, а жената до мен не знае какво да каже.

Замръзва. Но това е, което заслужава.

Да я обиждам. Да я мразя. Така й се пада.

Бурно бягам от вкъщи, бършейки всяка една сълза по лицето ми. Гласът ми се пречупва, защото не мога вече да го удържам в мен. Изпищявам от болка, щом стигам улицата пред имението.

Трябва ли всичко да бъде нагоре с краката? Нито за миг в тази къща не бях щастлива.

Свивам се в силен плач, колкото ми глас държи и се свличам на земята.

Душата ми е разбита. Не мога повече така. Не мога... Разочарована съм от целият си живот, не издържам на дните си тук. Потиска ме всяка стена в това имение. Бясна съм, че не успях да задържа родителите си. Бясна съм, защото...

- По дяволите! - удрям по асфалта с юмруци и изкрещявам към имението. Риданията ми стават все по - силни и по - силни.

Това не е дом... тук няма семейство и никога няма да има.

Заради майка ми! Тя е виновна за всичко, което преживявам.